Не е възможно да наблюдаваш обективно собствената си смърт и да си тананикаш шлагерче.
Вселената не е нищо друго освен блуждаеща идея на Божия ум — доста неприятна мисъл, особено ако току-що си направил първа вноска за къща.
Вечното небитие не би трябвало да те тревожи, ако си се облякъл подходящо за него.
Ех, да беше жив сега Дионис! Къде ли щеше да се храни?
Не стига, че няма Бог, ами я се опитай да намериш водопроводчик в почивен ден.
Да, но парната машина може ли да го направи?
Прелистих някакво списание, докато чаках Джоузеф К, моето куче зайчар, да излезе от редовния си вторничен петдесетминутен час при един терапевт от „Парк Авеню“ — ветеринар, който срещу петдесет долара на визита се труди сърцето, за да го убеди, че челюстите не са пречка в обществото, — и се натъкнах на едно изречение в края на страницата, което прикова погледа ми също като съобщение за превишен кредит. Беше новина в една от онези стереотипни рубрики, озаглавени „Диаграми“ или „Едва ли знаете“, но неговият дълбок смисъл ме разтърси със силата на въведението на Деветата симфония на Бетовен. „Сандвичът, пишеше там, е открит от граф Сандвич“. Зашеметен от новината, отново прочетох изречението и неволно се разтреперих. Зави ми се свят, като си представих необятните мечти, надеждите и трудностите, които без съмнение са съпътствали изобретението на първия сандвич. Очите ми се навлажниха, щом погледнах през прозореца към блещукащите кули на града, и изпитах чувство за вечност, удивявайки се на непоклатимото място на човека в света. Човекът — откривател. Пред погледа ми изплуваха бележниците на Леонардо да Винчи — смели проекти, изразяващи най-възвишените стремления на човечеството. Помислих си за Аристотел, Данте, Шекспир. Първото фолио. Нютон. Ораторията „Месия“ на Хендел. Моне. Импресионистите. Едисон. Кубизмът. Стравински. Е = mc2…
Въображението ми рисуваше ясно първия сандвич, поставен зад стъклен шкаф в Британския музей, и посветих следващите три месеца в съставяне на кратка биография на великия му изобретател — негова светлост Графа. Макар познанията ми по история да са малко несигурни, макар способността ми да придавам романтичен характер на неща значително да превишава способността на средния наркоман, аз съм изпълнен с надеждата, че най-сетне съм схванал същността на този гений и че следващите кратки бележки ще вдъхновят някой истински историк да продължи нататък.
1718 г. Ражда се граф Сандвич в семейство от висшето общество. Баща му е възхитен от назначаването му за главен налбант при негово величество краля — пост, заеман от него няколко години, докато разбира, че всъщност е най-обикновен ковач, и огорчен, си подава оставката. Майката е най-обикновена Hausfrau от немски произход, чието обикновено меню се състои главно от свинска мас и овесена каша, макар да показва известна склонност към кулинарно въображение в способността си да забърква сносно десерт от каймак, вино и захар.
1725–1735 г.: Ходи на училище, където изучава езда и латински език. За първи път влиза в допир със студените закуски и проявява необикновен интерес към тънко нарязаните парчета говеждо печено и шунка. До завършване на училище това прераства в мания и макар изпитната му тема „Анализ и съпътстващи явления на закуските“ да събужда известен интерес у преподавателското тяло, съучениците му го смятат за чудак.
1736 г.: Постъпва по настояване на родителите си в Университета в Кеймбридж, за да следва реторика и метафизика, но проявява слаб интерес и към двете дисциплини. Непрестанно се бунтува срещу академичните порядки. Задържан е за кражба на хляб, с който прави противоестествени експерименти. Обвиненията в ерес завършват с изключването му от университета.
1738 г.: Непризнат от никого, той се отправя за скандинавските страни, където прекарва три години в напрегната изследователска работа върху сиренето. Увлича се от голямото разнообразие на сардини, на което се натъква и записва в бележника си: „Убеден съм, че отвъд всичко постигнато досега от човека, съществува трайна реалност по отношение на съпоставянето на хранителни продукти. Опростявайте, опростявайте“. При завръщането си в Англия среща Нел Смолбор, дъщеря на зарзаватчия, и се оженва за нея. Впоследствие тя ще го научи на всичко, което знае за марулята.
1741 г.: Живее от малко наследство в провинцията, труди се денонощно, често пропуска яденето, за да пести пари за храна. Първата му завършена работа — филия хляб, втора филия върху нея и парче пуйка върху двете — търпи пълен провал. Горчиво разочарован, той се връща в ателието си и започва отначало.