Джоди Лин Най
Ако кралят не хареса комедията
— Не слушайте редовете, които казвате — обърна се с молба към състава си Уилям Шекспир. — Ако просто рецитирате, няма да спечелите одобрението на публиката си. А вие, сър — той се обърна за да се застане с лице към един от изпълнителите си, — те не са длъжни да ви съчувстват. Вие сте един долен, зъл мерзавец, един сплетник, един лъжец и клеветник. Накрая напълно си заслужавате наказанието.
— Виновен като греха, господарю мой — ухили се Уошингтън Ървинг, облегнал се на перилата на лодката „Град Лондон“. — Не мога да спра да се надявам на съчувствие. Това е човешката природа. Съжалявам, Уил ще опитам отново да бъда неразкайващият се Лучио ще го повторя още веднъж, мяра за мяра.
Уил се обърна, за да се усмихне леко на каламбура на младия мъж.
— Тогава го направи. А ти, Дук, вложи повече величественост! Ти си централната фигура, този, който кара да се случват всички неща.
Аристофан рязко кимна с надвисналите си черни вежди и къдравата си като на овен коса, той изглеждаше намръщен през цялото време, но Уил научи, че това изражение прикриваше едно огромно чувство за хумор. Той също беше един непоправим неопитен моряк и всеки път страдаше, когато трупата на Шекспир пътуваше по реката за някои от ангажиментите си. Той се заклатушка по палубата и се хвана за перилата до Ървин. Мургавото му лице беше побледняло.
— Скоро ли ще стъпим на суша, приятелю Уил?
— Когато видим знамето, друже мой — обеща Уил, — но не докато народът на Алкаполандо не спази благоприличието и се приготви да ни посрещне и ни пусне да играем такива, каквито сме.
— Редът, моля, Господин Ханг!
— За мен ще бъде чест да я взима за жена. — изговори веднага Ханг Ий, седнал на едно буре срещу вратите на кабините.
Суфльорът им никога не се обръщаше към текста: той беше записан в собствената му памет, която имаше голям капацитет на запомняне.
Някакви звуци прекъснаха разговора им.
— Хей, Уил — извика Харон Бакстър като размахваше дървения си рог. — Ще правим ли края или не? Цебър има точно толкова сила, колкото за още един пробег преди да спрем и да се възстановим.
— Прав си, Харон. Много добре! Трупа! — Уил плесна с ръце и надвика глъчката, която се носеше от трите лодки начело.
— Финалът, моля. И едно, две…
Когато се събуди, гол и обезкосмен на този свят, Шекспир имаше късмет, че се бе озовал между доста хора, които идваха от неговото собствено време, Англия през седемнадесети век, включително и чудодейното присъствие на двама актьори от собствената му трупа в Стратфорд. Тъй като нямаше нужда да се бори за насъщния, изглеждаше напълно естествено отново да се заеме оттам, докъдето бяха стигнали. След кратко време Малкият Стратфорд, както започна да се нарича малката група от дърветата и сечищата, се славеше като единствената организирана театрална трупа нагоре или надолу по Реката.
Примадоната на трупата беше сестра Маргарет, бившата монахиня, която обожаваше Шекспировите драми и избухваше в истеричен смях, когато чуеше стиха „Ще те пратя в манастир“, въпреки, че никога не би му казала защо. Веднъж след като бе се примирила със загубата на религията си, дрехите и сигурността на монашеския живот, тя и Уил бяха тръгнали заедно. Една некрасива жена, както я виждаха другите мъже, тя имаше блестящи черни очи и гъста черна коса, две черти, на които Уил никога не бе могъл да устои, фигурата й не беше като торба с кокали, глътнала бастун, така харесвана от жителите на двадесети век, ами една топла, засукана плът, която приятно изпълваше мъжката ръка. В тази комедия тя играеше господарката Оувъдан, но тя беше и дойката на Жулиета, Елизабет Уудвил, игуменката Амилия, всички тези роли с еднакъв апломб. Тя се държеше и като кръстница на хора и на някои по-незначителни роли и все още имаше останала енергия за тогава, когато двамата бяха насаме. Наистина Бог призоваваше да Му служат страхотни жени. Тя беше чудесен обект за сонетите.
Другите трима драматурзи бяха дошли в Малкия Стратфорд един по един. На втората година след Възкресението беше дошъл Ървинг, който заедно с Ханг Ий бутаха една една лодка с пръти като бамбукова кошница. Американецът беше бисер, съкровище. Той запаметяваше текста на всичко, което някой непознат по-напред от шестнадесети век чуеше кой беше той, той искаше някой откъс от пиесите му. Като баща на творбите си, той беше запазил завинаги в себе си известно количество от това, което бе написал, но като драматург. Той винаги замисляше нови проекти и беше смутен, когато цялата му публика искаше същите стари неща.
Аристофан бе дошъл до Малкият Стратфорд с една група вярващи от Църквата на втората възможност и когато те продължиха, той остана, като каза, че е намерил собствената си църква. Английският му беше неестествен, но разбираем.