А те наистина плаваха, въпреки че бяха задоволени от етичните с храна, облекло и средствата да си построят подслон, хората от театъра копнееха за аплодисментите на публиката. Тези, които забавляваха, отчаяно се нуждаеха да забавляват и развличат. Хвалебствията ги караха да летят по-високо от десет парчета дъвка на мечтите. Не само това, но след няколко години Малкият Стратфорд имаше нужда от повече дърво, облекла и боя за пиесите си, за да накара публиката да поиска да се връща отново и отново. Уил постоянно си фантазираше, че един ден ще се натъкне на покровителката си, кралица Елизабет. Той не се съмняваше, че едно от малките царства по реката беше нейно, но все още никой от предните му постове не бе докладвал за откриването му. Не знаеше каква полза можеше да се извлече от кралицата на този свят, където всеки човек притежаваше това, което вече имаше — а именно, нищо освен един граал, плюс това, което можеше да спечели с майчините мъдрости.
Нямаше злато, нито земя за даряване, само малко закрила срещу търсачите на роби за граалите и пиратите, поройни дъждове. И все пак той жадуваше за одобрението, на което се бе радвал през живота си.
Поради липсата на средства за размяна като парите, трупата събираше стоки като цена за техните представления. Малко вино или едно дърво, или няколко скъпоценни листа хартия служеха за пускането на един човек в пътуващия театър. Дървото и боите бяха най-необходимите артикули. На цена шейсет пакета сини сенки за очи трупата му бе изиграла цялото представление на „Легендата на тихата пещера“, сценарий от Ървинг, музика от Уебър.
Много трудно, веднъж на сезон, малките кораби се отправяха нагоре по течението за да доставят стоките в Малкия Стратфорд. Пиратите бяха вечна заплаха. Неведнъж трупата беше ставала жертва на съвместни нападения, които се ожесточаваха, когато нападателите разбираха, че няма какво толкова да вземат, освен малко дърва и непотребни червила. Рано или късно някой от пиратите ще бъде сред публиката и ще узнае, че в бамбуковите лодки има скрито оборудване и всичко ще бъде загубено. Трупата трябваше да изглежда безобидна, бедна, незаинтересована, но недостъпна — една доста трудна комбинация.
И все пак през последните няколко години всичко беше минавало добре. На всяка стъпка назад съответстваха четири стъпки напред. Тези в театъра, включително и самия Уил бяха крайно суеверни, като здраво се държаха различни талисмани и призоваваха богове и светци, които вече не съществуваха, да им осигурят мирно преминаване през коварните води. Славата им се разпростря на разстояние няколко хиляди граалови камъка, където бяха търсени и приветствани и все пак трупата се стремеше да разшири обсега си, да привлече още почитатели. Развлечението не беше малко и отдалечено в различни точки на Речния свят, така че може да продължава така завинаги.
Неравномерното разпространение на технологията бе причина за императивния закон на трупата добре да избира местата за спиране. Те трябваше да избягват първото появяване на суша, където няма закотвени други лодки. Ако един народ нямаше метал, гледката на внимателно изработените дървени декори и изправни лодки ще накара местните жители да преобърнат всеки сандък и торба, докато не намерят остриетата, с които е било рязано това.
И тъй като не желаеше той да бъде този човек, Уил откри, че трябва да обучи една въоръжена войска да пазят урната на Фулър, пианото, лампите и компютъра, когато тези артифакти бяха на брега.
Той се наведе през борда на лодката и гледаше как дребните сребърни риби хващат трохите, които хвърляше докато вълните се разбиваха в лодката. Всеки от плавателните съдове бе построен по подобие на испанските галеони, потопен до по-тясната си средна част, но с висок нос и кърма. Кабината на Уил, която споделяше с Маргарет беше на главната палуба.