Публиката мълча за един дълъг, дълъг момент. И после започнаха аплодисментите, израствайки от няколко леки пляскания, като звука на дъжда по покривите и усилвайки се до истинска гръмотевична буря на одобрение. Стоящ с наведена глава, той прие всичко това като лебедовата си песен.
Но те не спряха. Докато аплодисментите продължаваха ли продължаваха, Уил се обнадежди за момент. Навярно нямаше нужда да остава назад. Навярно магията му ще ги държи достатъчно дълго. Той вдигна очи. Ако оглушителният звук продължеше дори още няколко удара на сърцето, той щеше да има предостатъчно време да пробяга разстоянието до лодката. Струваше си да опита. Познаваше всеки сантиметър от сцената, дори на тъмно. Като вдигна полите на робата си около бедрата си, той се отдръпна назад от падналата факла и тихо побягна от сцената. Зад него аплодисментите не стихваха с викове:
— Авторът! Авторът!
„Ах, Уил — мислеше си той, — най-прекрасният момент от твоята кариера, а ти бързо се измъкваш от него. И все пак, ако останеш, това ще бъде най-дългото викане на «бис», което някога си виждал.“
Далеч от сцената, очите му започнаха да привикват с тъмнината. Той видя трепкащите звезди през димната мъгла от хижите в селището. Като ситнеше с голите си крака през центъра на града, той намери малката пътека към кея. Нямаше стражи. Очевидно Капоне бе казал истината, че на всички — или в почти на всички — ще им бъде позволено да гледат тазвечершното представление. Но сигурно щеше да има стражи на кея близо до лодките. Той само можеше да се надява, че хората му се бяха справили с тях.
Тежката роба на Просперо спъваше напредъка му. Докато тичаше, той я измъкна през главата си и я захвърли настрана. Маргарет ще бъде сърдита и ще му опява, че само си е загубила времето да направи изящната бродерия, но Уил трябваше да плува за да настигне лодкарите. Никаква работа не можеше да се сравни с живота му, тя щеше да признае това, разбира се.
Заострените колове изникнаха пред него, очертаващи се на звездната светлина и на светлината на факлите от другата страна на оградата. Той почти беше до незаключената врата, когато една сянка се промъкна между него и свободата. Тя се отмести и светлината на факлите отвън освети лицето на един мъж, който той бе видял в публиката, един среден на ръст мъж с черна коса и мрачно, замислено лице. Уил спря и от шока се залюля на пети. Хванат, толкова близо до свободата. Той се огледа, като очакваше всеки момент от сенките да се появи и Капоне. Мъжът положи дясната си ръка на железния чук, който стърчеше на една гайка на кожения му колан. Оръжието беше потъмняло от свежа кръв, която капеше на земята при краката му.
Шекспир преглътна. Изпита страх за членовете на трупата. Той не можа да чуе други звуци освен вятъра и водата отвъд портата.
— Господин Шекспир! — това бе съскане, не вик от устата на тъмнокосия мъж. — Уилям Шекспир, някога от Стратфорд?
— Аз съм, сър — отвърна Уил като насилваше гласа си от стегнатото гърло.
— Ричард, някога Дук на Глочестър, на вашите услуги!
Уил усети как сърцето му падна в петите. Той се олюля. Трябваше веднага да разбере: красивите черти на Плантагенет бяха отпечатани толкова ясно на това лице, както думите върху проклетия ръкопис. Крал Ричърд, чието кратко царуване бе последвано веднага от това на покровителите му Тюдорите — „от всички вертепи в града той избра да влезе в моя“, помисли си той, като перефразира един стих, който един от героите непрекъснато повтаряше, за да подчертае едно нещастно съвпадение. За това, че дълбоко го обиди, кралят щеше да смаже главата му с мощния боен чук. Уил щеше да се събуди при някой граалов камък далеч оттук, далеч от всичко, което бе направил за почти три десетилетия. Той почти щеше да се разреве за всичките си разбити мечти, мислейки си как отново ще трябва да започне, навярно на милиони мили оттук. Или по-лошо, Ричард щеше да го задържи тук, докато триумвирата и стражарите разберат, че птичките са отлетели и са го оставили да отговаря на въпросите им. Но вродената му почит към короната на Англия все още не бе изчезнала: всичко, което можеше да направи, бе да отговори и да чака последиците. Той се поклони ниско.
— Господарю мой — каза той.
— Ш-шт — прекъсна го Ричард с един жест. В очите му гореше вътрешния огън, който Шекспир много пъти бе виждал в очите неговата велика внучка Елизабет и потрепери от страх. — Значи аз съм нещо уродливо, извратено и гадно, така ли, сър? Значи аз съм един зелен паяк, една противна, гърбава крастава жаба? Откриваш ли и най-малкия признак за гърбица тук?