— Така работя аз — рече Сайз и в тона му прозвуча по-скоро обяснение, отколкото извинение.
— Изглежда удобно — отвърнах аз.
Бях позвънил на Сайз от една дрогерия близо до Чеви Чейс Съркъл и му бях разказал за смъртта на дъщерята на сенатора. Бях му разправил подробно всичко, защото ми задаваше въпрос след въпрос. За това си го биваше и след като бе питал за всичко, което можа да му дойде наум, бяхме се разбрали, че е по-добре да отида при него, за да решим какво да правя по-нататък.
— Ще трябва да говориш с ченгетата — каза той, като се облегна на стола си.
— Знам. Сигурно ще искат да узнаят защо съм изчезнал.
— Ще им кажеш, че си се уплашил.
— Няма да е далеч от истината.
— Ако е така, бързо си се окопитил.
— Искам да разбера едно нещо.
— Какво? — попита той.
— Дали този напалм е бил предназначен за мене, или за Каролин Еймс.
Сайз взе един жълт молив и отвори уста така, че да може да почуква с гумичката по зъбите си. Реших, че това му помага да мисли.
— За нея — каза той накрая.
— Защо?
— Защото ако е знаела какво има в куфарчето и кога е трябвало да гръмне, за нищо на света нямаше да закъснее, нали?
— Така е.
— Значи трябва да приемем, че не е знаела какво има в куфарчето.
— И че някой го е подменил — рекох аз. — Вече стигнах до тук.
— Да — каза Сайз, — разбирам какво искаш да кажеш. Все пак може да е трябвало да убие нея, не тебе. Фактите са били в главата й, а може и да е имала копие от тоя доклад или описание, каквото каза, че е написала.
— И магнетофонните записи — рекох аз.
Лицето на Сайз просветна.
— Да, записите. Ако има копия от тях, страшно ми се ще да ги пипна.
— Сигурно същото иска и онзи, дето я уби.
— А какво ще кажеш за часа на експлозията? Тя е станала в три и двайсет и пет, а момичето ти определи срещата за три часа. Тая работа ме безпокои.
— Мен още повече — рекох аз. — Ако наистина са искали да убият нея, а не мене, то остава да приемем, че часовниковият механизъм е бил повреден.
— Освен ако оня е искал да очисти и двама ви.
— И това ми мина през ума.
Сайз неволно се усмихна.
— Изплаши ли се?
— Кога, тогава или сега?
— Изобщо.
— Бях дяволски изплашен, но попремина. Малко, да.
Сайз отново почука с гумичката по зъбите си.
— Изкушавам се. Ужасно се изкушавам да го пусна в рубриката. — Последва пауза, докато размишляваше над това. — Но няма — в гласа му прозвуча нещо повече от съжаление. — Новината си я бива, но аз гоня друга цел.
— Все още ли искаш цялата история, до каквото и да ни доведе тя?
— Точно така. Искам я цялата. Ако съществуват копия от тези записи, искам да ги имам. Искам описанието на случая или каквото там е написала, ако все още го има — или ако изобщо го е имало. Искам да разбера и кой я уби.
— И то двайсет и четири часа преди ченгетата, нали така?
Сайз се усмихна, този път малко мрачно.
— Искам да съм пръв, това е. Мислиш ли, че можеш да се справиш… или поне да стигнеш близо до целта?
Вдигнах рамене.
— Не знам. Досега не съм се ровил в убийства. Дори не съм сигурен дали знам как се прави, но все пак имам едно предимство.
— Какво е то?
— Видях как стана всичко.
Той кимна.
— Прав си. Трябва ли ти помощ? Ще ти освободя от моите, ако имаш нужда.
— Все още не.
— Добре. Как се справяш, досега, искам да кажа?
— Чрез лобистката шайка, за която се предполага, че му е дала подкупа от петдесет хиляди.
— Организацията „Багър“ — рече той. — В кантората си имам една папка за тях. Ще поръчам на Мейбъл да ти я прати вкъщи по човек.
— Добре.
— Попадна ли на нещо там?
Кимнах.
— Може би. Това ще разбера утре сутринта в десет.
— Как?
— Като се срещна с Уейд Мори Багър.
— Със самия полковник?
— Ъ-хъ.
— Лесно се изплъзва.
— Свикнал съм с такива.