— Окей, добре е на връщане да се отбиеш при ченгетата. Имам един познат в отдел „Убийства“ — лейтенант Синкфилд. Ще му се обадя, че си на път към тях. Синкфилд ми дължи две услуги, едната от които е доста голяма. Ето случай да ми се отблагодари, като бъде любезен с тебе.
Станах.
— Окей — рекох аз. — Ако няма други вълнуващи събития, ще се видим на следващата заплата.
— Хубаво е, че ме държиш в течение.
Лейтенант Дейвид Синкфилд от отдел „Убийства“ към столичното полицейско управление — мъж, кажи-речи, на моя възраст — палеше цигарите една от друга, заявявайки, че пушел по четири кутии на ден, и това ме накара да се почувствам ужасно горд, тъй като аз самият ги бях отказал преди две години.
Бях разказал на Синкфилд и на неговия магнетофон всичко, което знаех за смъртта на Каролин Еймс. Седяхме мълчаливо в мрачната стая на третия етаж в районното управление на Индиана Авеню 300, докато лейтенант Синкфилд вероятно се мъчеше да се сети за още нещо, което е трябвало да ме пита, а аз се мъчех да си мисля, че не ми се пуши.
— На колко беше тя — попитах аз, — на двайсет и три?
— На двайсет и две. Точно. Миналия месец е имала рожден ден.
— Имате ли някакви предположения?
Той ме погледна с две сини очи, в които нямаше нищо друго, освен подозрение. Имаше любопитен тънък нос и голяма челюст като на пушач на лула. Косата му вече бе станала оловносива и той, изглежда, бе малко суетен, защото я носеше доста дълга и доста добре сресана. Устните му бяха тънки и повечето време леко стиснати, но когато се усмихна, което стори само веднъж през този един час, докато бях при него, той се усмихна с подозрение.
— Предположения за кое? — попита той.
— За това кой я е убил.
— Нищо не пи липсва, по дяволите — рече той. — Засега имаме теб и май това е всичко.
— Не е много.
Синкфилд като че се съгласи с мен, после отново настъпи мълчание, докато той загаси цигарата си и каза:
— Някой се е добрал до апартамента й.
— О?
— Да. Обърнали са го наопаки. Сигурно са търсили онези записи, за които каза. Не е било обир. Имала е портативен цветен телевизор. Не са го пипнали, само са свалили задния капак, за да погледнат вътре. Имала е и два магнетофона. Единият — от ония, дето се включват към телефон.
— Къде е живяла тя? — попитах аз.
— В Джорджтаун — каза той. — На Ар Стрийт. Имала е фантастична камина с истински дърва, един от ония атриуми, огромна кухня. Наемът й трябва да е бил колкото заплатата ми за две седмици.
— Е, сигурно е можела да си го позволи.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами това, че има богато майче.
— И татенце — подхвърли Синкфилд. — Както разбирам, и той не е останал без пари. Мога да си представя жена ми да ми връчи един милион долара. Да, като нищо си го представям. Ти не си женен, нали?
— Вече ме.
— Остани си ерген. — За миг той като че се замисли за собствения си семеен живот, после каза: — Познай какъв подарък е получила Каролин Еймс от майка си за двайсет и първия си рожден ден?
— Един милион зелени хартийки — отвърнах аз.
Синкфилд изглеждаше леко раздразнен от това, че знаех.
— Май наистина си си завирал носа наоколо, а?
— Както ти казах, аз се занимавам с тази история.
— Да. Е, парите са били под попечителство. Трябвало е да живее от лихвите до трийсетия си рожден ден — който тя няма да стигне. Колко прави това годишно според теб?
— Не знам. Както вървят лихвите сега, най-малко шейсет хиляди. Може дори седемдесет и пет.
— Голям зор е виждала, а? Да се мъчиш да караш с шейсет хиляди годишно… — Той замълча. — При това сам.
— Да можех и аз да имам същия проблем.
Синкфилд се намръщи.
— Оня приятел Франк Сайз сигурно ти плаща добре. Той печели много.
— Далече сме от шейсетте хиляди.
— Половината?
— Няма и половината.
Синкфилд спря да се мръщи. Моята новина го успокои. Навярно реши, че може да си позволи дори известно великодушие, след като доходът ми беше от същата категория като неговия, защото каза:
— Все пак намерихме в апартамента й едно любопитно нещо.
— Какво?
— Завещание. Човек не среща често двайсет и две годишни хлапачки с готови завещания. На двайсет и две години си мислиш, че ще живееш вечно плюс още две седмици.
— Колко двайсет и две годишни хлапачки си виждал, дето трябва да берат грижата на един милион под попечителство?