— Не много — съгласи се той. — Всъщност нито една.
— Кога е написала завещанието? — попитах аз.
Той кимна.
— Да, от това може да излезе нещичко. Направила го е преди три седмици.
— На кого е оставила парите?
— На бившия сенатор. На скъпото си татенце.
— Значи все пак имате един подозрителен.
— Защо, по дяволите, не си вървиш вкъщи? — рече Синкфилд.
6.
Споровете се разгорещяваха все повече и повече, тъй че според мен силата на семейните разпри достигна шеста степен по скалата на Лукас. Дори седма.
Всичко започна предната вечер, когато се прибрах вкъщи и направих грешката да разкажа на Сара за онова интересно нещо, което едва не ми се случи същия следобед на Кънетикът Авеню.
Отначало тя се изплаши, толкова се изплаши, че настоя да си легнем незабавно, поне за малко, за да може да ме успокои така, както тя най-добре умееше. Тъй че прекарахме в леглото три четвърти час, утешавайки се взаимно по един възхитително еротичен начин.
След това битката започна. Тя се разгаряше, докато се занимавахме с мартинито и с Уолтър Кронкайт12, достигна връхната си точка на вечерята (задушени говежди ребра, бостънска салатка и моркови с масло), после стихна до накъсана, враждебна стрелба. На закуска (препържени яйца, недопържен бекон, недопечени филийки) вече бяхме отрязали всякакви средства за комуникация, като се изключи някое рязко изшумоляване на вестник или шумно оставена чаша.
— Е, добре — рекох накрая аз, — съжалявам, задето едва не ме убиха. Моля за извинение.
— Вечният умник — подхвърли тя, загледана в своята градина.
Като забеляза, че отново разговаряме, Мартин Ръдърфорд се намеси с „Харат сон плок“. Или пък „плог“.
— Можеше поне да ми звъннеш и да ми кажеш, че си добре.
За един миг се изкуших да й изясня логичността на това изявление.
— Съжалявам — казах аз. — Следващия път ще знам.
— Какво искаш да кажеш с това „следващия път“? Такава ли ще бъде работата ти при Франк Сайз? Когато започна, ти каза, че ще можеш да работиш вкъщи. През последните три седмици си бил вкъщи само два дни. Останалото време беше или в Джорджия, или в Пентагона с оня смахнат майор.
Смахнатият майор бе Карл Съмърс, специалист по военната история на САЩ, който пишеше докторската си дисертация (за което самата армия бе в неведение) — сравнително изследване на военните черноборсаджийски операции на европейския театър по време на Втората световна война и на тези, които се извършваха в разгара на Виетнамската война. Беше приготвил нещо изключително пикантно. След завършване на дисертацията възнамеряваше да я издаде като книга, да се оттегли от армията и заедно да постъпим в онзи мой парамаунтски университет. Сара смяташе, че е смахнат, защото всеки ден той извървяваше по десет мили до работното ми място и обратно, не хапваше нищо друго, освен крехко месо и съвсем прясно сирене, гарнирано с покълнало жито, а в събота вечер си слагаше червена перука и се шляеше из Джорджтаун, опитвайки се да хване нещо под шестнадесет години. Майор Съмърс можеше да върши оная работа само с четиринадесет-петнадесет годишни момичета и твърдеше, че това го безпокояло много, но не чак толкова, та да предприеме нещо. Майорът беше на тридесет и шест.
Усмихнах се на Сара — успокоително, както се надявах — и казах:
— Свърших си работата в Пентагона. Вече ще си стоя вкъщи повече.
— Не искам да се държа като някоя досадна и тъпа мадама — рече тя, — но когато ми каза, че едва не са те убили, най-напред се изплаших. Изплаших се ужасно, защото ужасно много ме засяга всичко, което става с теб. После се ядосах. Не можех иначе. Просто страшно се вбесих.
— Ами добре — отвърнах. — Хайде да забравим за това.
Тя ме погледна сурово и спокойно:
— Харесва ти, нали?
— Кое?
— Да се ровиш в мръсотията. Колкото повече гадост има, толкова повече ти харесва. Колкото по-изродени, порочни и извратени са хората, толкова по-силно те привличат. И добре се справяш. Тъкмо това ме безпокои понякога.
— Аз съм просто историк — казах аз.
Тя кимна.
— Мисля, че знам къде най-много искаш да работиш.
— Къде?
— В преизподнята. Щеше да си умреш от щастие, ако можеше да станеш историк на дявола.
Главната квартира на лобистката шайка, която се назоваваше „Багър Организейшън Инкорпорейтед“, се помещаваше в една сравнително стара къща на Кю Стрийт западно от Кънетикът Авеню, деляха я няколко къщи от „Децата на Кришна“ и малко по-наблизо бе мястото, където един квартет от доктори правеше луди пари, като се грижеше за страховите изживявания на по-богатите алкохолици от града.