Сградата бе тясна, триетажна, от червени тухли, със сутерен, имаше и известна историческа стойност, която обаче не бе достатъчна, че да вдигне цената й или да разтревожи Историческото дружество на окръг Колумбия, ако някой решеше да я събори; за да я превърне в паркинг. Изглежда, някога президентът Хардинг13 бе настанил тук своята любовница за кратко време, докато й намери по-дискретно жилище малко по-нататък на Кънетикът Авеню 2311.
Освободих таксито, влязох в малкото фоайе, натиснах един черен бутон с надпис „Звънец“ и зачаках да се случи нещо. След миг някакъв глас с железни нотки каза „да“, а аз рекох „Дикейтър Лукас“.
„Добре“ — отвърна гласът и секунда по-късно се чу бръмчене. Кафявата метална врата нямаше дръжка, така че просто я бутнах. След като нищо не се случи, отново натиснах звънеца и железният глас се обади: „Бутни по-силно.“ Бутнах по-силно и вратата се отвори с лекота. Почуках с пръст по вратата само за да проверя дали е от чиста стомана. Оказа се, че е така.
Влязох в просторен салон, облицован със стара, старателно излъскана ламперия от светъл дъб. В десния край извито стълбище водеше към втория етаж. Вляво едно младо хубаво момиче седеше зад кафяво метално бюро.
— Мистър Лукас? — обърна се тя към мен с широка усмивка.
— Да.
— Влезте в кабинета на мистър Кътър през тази врата.
Вратата, която ми посочи, се намираше вляво зад гърба и. Озовах се в просторния кабинет на някакъв нисък мъж, който прекосяваше стаята, за да ме посрещне. Вървеше с протегната напред ръка.
— Аз съм Джони Кътър, мистър Лукас — рече той. Стиснах дланта му и тя се оказа твърда, голяма и силна.
— Приятно ми е — казах аз.
— Моля ви, седнете. Полковникът ще приключи с телефонния си разговор само след миг, а ако нямате нищо против, аз ще продължа да подписвам някои писма.
Отвърнах му, че нямам нищо против. Седнах на тапицирания с кожа стол, а Кътър отиде зад резбованото си писалище, където сякаш заприлича на силна мускулеста жаба, притаила се и оставена да бди над спящия принц. Наблюдавах го как подписва писмата. Правеше го внимателно, дори със старание, като се усмихваше едва-едва, сякаш все още му доставяше удоволствие да вижда името си написано.
Огледах стаята. Въпреки пищното махагоново бюро, тежките тапицирани с кожа мебели, дебелите ориенталски килими и облицованите със сукно стени, кабинетът на Кътър предлагаше толкова топлина и уют, колкото и една ротна канцелария, което не беше за чудене, след като Кътър бе прекарал в армията двадесет години, последните десет — като старшина.
Когато Кътър свърши с писмата, той ме погледна и на два пъти примигна бавно, както би примигнала жаба. После стана и закрачи към вратата. Накъдето и да се упътеше, той като че все маршируваше. Почука два пъти силно и аз се запитах на колко ли други места и в колко ли други страни бе чукал точно по същия начин, за да отнесе на полковник Уейд Мори Багър вести за сполуки или за бедствия, или просто новината, че е пет часът и е време да се прибира у дома.
Когато един глас каза „Влез“, Кътър отвори вратата и излая: „Мистър Лукас е тук.“ Гласът му беше дрезгав и дълбок, подплатен с тежест и заплаха, глас, за какъвто мечтаят всички данъчни служби.
Телосложението на Кътър напомняше обърнат надолу триъгълник. Стоеше на вратата с изопнати назад рамене, сякаш бе прикован към нея. С кимване на глава, което бе почти тик, ми даде знак да вляза.
Стаята беше елегантна, но не колкото мъжа, който стоеше зад персийското орехово писалище с протегната ръка и ослепителна усмивка на лицето. Това бе Уейд Мори Багър (полковник от американската армия в оставка) и аз бях прекарал два дни в едно място, наречено Осила, в Джорджия, за да науча каквото мога за него. В Осила още помнеха Уейд Мори, макар той да не се бе връщал вкъщи, откакто бе постъпил в армията през 1942 г. Беше от добро потекло, поне по майчина линия. Майка му можеше да проследи родословието си назад до Революцията, до Уейдови от Вирджиния. Фамилията Мори, разбира се, бе дала на Юга двама генерали по време на Гражданската война и в Осила смятаха, че полковник Багър би могъл да претендира за пряко родство и с двамата. Що се отнася до Багърови, колкото по-малко се споменава за тях, толкова по-добре, но именно Лайън Багър е бил този, който навярно е прелъстил хубавичката малка учителка от Мейкън на задната седалка на своята спортна кола в една топла пролетна нощ на 1922 и дори се оженил за нея три месеца по-късно, за да изчезне само след две седмици завинаги, по всяка вероятност на север. Единственото наследство, което Уейд Мори Багър бе получил от баща си, беше солидната фигура, висока шест фута и три инча, чифт тревистозелени очи, мек, дълбок южняшки баритон и ослепителната белозъба, угодлива усмивка, за която в Осила твърдяха, че я имали всички Багърови.