След като се ръкувахме и си казахме „здрасти“, Уейд Мори Багър остана прав, докато не се увери, че съм се настанил удобно. После и той седна на един от онези тапицирани с кожа столове с висока облегалка, така харесвани от съдиите от Върховния съд, качи краката си върху бюрото и ме остави да се любувам на блясъка на меката и еластична кожа на черните му обувки, които сигурно щяха да подхождат и на мене, ако пожелаех да похарча осемдесет и пет долара, ала аз не желаех. Краката ми, както и тези на Кътър, който седеше до мене, почиваха върху дебел килим в тютюнев цвят. Седяхме в меки дълбоки кресла, тапицирани със светла кожа. Също такъв диван имаше до стената. Пред дивана бе сложена продълговата ниска дървена масичка с инкрустации. Краката й бяха грациозно извити и изглеждаше много стара и много скъпа. На стените, облицовани с орехова ламперия, висяха четири картини, които на пръв поглед илюстрираха най-добрите постижения на някои второстепенни френски импресионисти. При втори поглед се оказа, че е точно така и по-късно научих, че организацията „Багър“ ги бе застраховала за 95 000 долара.
Багър отново ми се усмихна, после извърна глава и погледна през един прозорец към еднопосочното движение на Кю Стрийт. Строежът на новото метро предизвикваше задръстване и караше някои шофьори да надуват клаксоните, но Багър не ги чуваше в звуконепроницаемия си кабинет, така както не би чул гръмотевици, нито нископрелитащи самолети, нито пък ако се стигне дотам — свършека на света.
Без да откъсва поглед от уличния поток, Багър каза:
— Надявам се, че работите на мистър Сайз вървят добре.
— Да — отвърнах аз.
— Помолих мистър Кътър да постои с нас, ако не възразявате.
Отговорих, че не възразявам.
Багър обърна глава, за да ме погледне още веднъж. Главата му си я биваше — издължена и тясна, с гъста, падаща на вълни коса, бяла като стари кости. Зелените му очи гледаха изпод дебели черни вежди. Имаше хубав прав нос, а под него — грижливо поддържани, черни като катран мустачки. Волевата му брадичка дори имаше малка приятна вдлъбнатинка. Не бихте я нарекли трапчинка. Това бе гордо лице, дори надменно, което би могло да носи и монокъл, без някой да посмее да каже нещо.
— Вие сте новото попълнение в щаба на мистър Сайз, нали така? — рече Багър.
— Да.
— Мисля, че ги познавам повечето, откакто се нахвърлиха като скакалци върху нас миналата Коледа. Същински скакалци, нали, Джони?
— Точно така — каза Кътър, — скакалци.
— По каква работа искахте да ме видите, мистър Лукас?
— Преди всичко заради „Анакостия Корпорейшън“.
— И какво има още?
— Има още две причини, може да са и повече от две.
— И кои са те?
— Те са президентът на „Анакостия Корпорейшън“ — Франк Хайсмит — и сенаторът Еймс.
— Това, което се случи с дъщерята на сенатора, е потресаващо, нали? — Багър го каза така, сякаш наистина бе потресен. — Чух, че го преживявал тежко. Много тежко.
— Случи му се трудна година — рекох аз. — Но хайде най-напред да поговорим за Франк Хайсмит и неговата „Анакостия Корпорейшън“.
— Добре — каза Багър. — Хайде.
— Той направи смайваща кариера, нали?
Багър кимна.
— Точно така, смайваща. Мисля, че тук някъде имаме брошурка с кратки биографични данни за него, ако това би могло да ви бъде от полза.
— Чел съм я. Не ми върши работа. Едно време в Денвър си купувах фунийки със сладолед от него. Това беше през четирийсет и девета, когато започна с два камиона — той и жена му ги караха. В петдесет и трета имаше вече четирийсет камиона със сладолед и транспортните профсъюзи се заинтересуваха от тях. Той подкупи един от служителите им да си затвори очите, но Хайсмит все пак го хванаха и го пратиха в затвора във Флорида.
— Всичко това не е съвсем ново за нас, мистър Лукас — рече Багър. — Мистър Хайсмит си плати за грешката.
— Разбира се — казах аз. — Жена му си караше камионите със сладоледа, докато той излезе от затвора. После той продаде предприятието и това му донесе около сто хиляди в брой. Употреби парите, за да купи акции в една денвърска компания за алуминиеви обшивки, наречена „Денсайд Инкорпорейтед“. По някакъв начин я завладя — никой не знае как точно, — а после, с всичките долари, които успя да заеме, купи една чикагска козметична компания — „Миръфеър“, която някога бе имала по четири милиона долара годишен оборот. Когато Хайсмит я купи, чистата й печалба възлизала едва на 9,524 долара — ако не ме лъже паметта.