— Бих казал, че имате дяволски добра памет — рече Кътър.
— Благодаря. После Хайсмит се обедини с поредица от други малки компании — все губещи. През шейсет и първа той направи големия си удар. Попадна на истински троянски кон — компанията „Бойс-дарк Потъри“ от Тълса, която е загубила над един милион долара през шейсет и първа и е имала около седем милиона долара пасив. Както казах, напълно губещо предприятие.
— Губещите могат и да печелят, мистър Лукас — каза Багър.
— Наистина могат, а вашият клиент вече си има цял мини конгломерат от такива. Нарече го „Анакостия Корпорейшън“. Не знам защо. Сигурно му е харесало името. Започна да търси компания с доходи, с която да се обедини. Имал е какво да предложи — благодарение на закона за намаляване на данъците. Ако една печеливша компания се обедини с губеща компания, тя може да намали чувствително данъците си, но тези неща сигурно са ви известни?
— Чували сме за това — отвърна сухо Багър.
— Та вашият клиент Хайсмит се поогледал и открил тъкмо онова, от което имал нужда — „Саут Плейнс Къмпани ъф Далас“. „Саут Плейнс“ тъкмо била разпродала основната част от имуществото си — две петролни рафинерии — и била богата. Разполагала със свободен капитал на стойност около четирийсет и пет милиона — почти половината в брой. Докарвала си е добри годишни печалби. И тъй, Хайсмит сключил сделка с нейния председател и с главните директори. Той предложил да купи акциите им на висока цена. Тогава вървяха по двайсет и два долара едната. Той им предложил по трийсет и един. Не им е оставало нищо друго, освен да се съгласят и да се оставят да бъдат изместени от Хайсмит и някои от неговите приятелчета. Сделката била сключена. Хайсмит възнамерявал да заеме парите от една от възлюбените си бостънски банки. И когато обединяването влезело в сила, задължението към банката щяло да падне върху новообразуваната компания. С други думи „Саут Плейнс“ щяла да плати за собственото си поглъщане.
— Това се прави често — каза Кътър.
— Сигурно — рекох аз. — Но този път някои от акционерите на „Саут Плейнс“ надушили нещо и надали вой. Станало лошо. Хайсмит тръгнал да търси помощ. Дошъл при вас. Трябвало му нещо, което да успокои акционерите, докато той се справи с размирниците. Какво по-добро от това един американски сенатор да се изправи в Сената и да произнесе реч, възхваляваща предстоящото сливане?
Млъкнах. Беше дълга реч. Никой не обели дума. Багър ме гледаше втренчено, върху устните му играеше лека усмивка. Кътър премигна насреща ми един-два пъти.
— Та ето и въпроса ми — казах аз.
— Да? — рече Багър.
— Какво направихте вие двамата с онези двеста хиляди и с двата чувала златни кюлчета, които откраднахте от солните мини в Меркерс, Германия, през април 1945?
7.
Тази техника на разпитване бях усвоил с годините. Обичах да изреждам с монотонен глас известни факти или да задавам безинтересни въпроси, за които имаха готови отговори. После пусках бомбата и гледах какво ще стане. Понякога тия отсреща кипваха. Понякога се разкашкваха като мокри книжни салфетки. А понякога си мислеха, че блъфирам и решаваха да не се поддават. Това направи и Багър.
Лицето му не трепна. Ако носеше онзи монокъл, той нямаше да помръдне от мястото си. Усетих как Кътър застина до мен. Погледнах го и той ми заприлича на жаба, готова да скочи. Една зла жаба. По знак от полковника можеше да ми счупи ръката. Сигурно дясната.
Но полковникът не даде знак. Наместо това той се усмихна. Усмихна се едва-едва, колкото да ми даде да разбера, че оценява невинната ми шега, макар да я намира малко безвкусна.
— Нещо ми подсказва, мистър Лукас — рече той, — че напоследък сте били доста зает.
— Около три седмици — отвърнах аз.
— Меркерс — каза той, така както хората произнасят някое име, когато искат да ви услужат, но не могат да го изровят от паметта си.
— Германия — рекох аз. — Четвърти април 1945. Били сте старши лейтенант. Кътър е бил обикновен сержант. В архивите е отбелязано, че сте били в специален моторизиран разузнавателен взвод, който се е движел пред дивизията. Деветата. Били сте с джип. Вярно ли е дотук?