Багър погледна Кътър, който сви рамене.
— Вървяхме напред — каза Кътър. — Това си спомням. Не си спомням никакъв Меркерс.
— Няма го на повечето карти — казах аз. — Много е малък. Според показанията, дадени по-късно от трима цивилни немци, в тринайсет нула нула часа в Меркерс пристигнал един военен джип с двама американски войници и те разпитвали за пътя. Немците не знаели английски, войниците не знаели немски. Немците помислили, че търсите солните мини, защото наоколо нямало нищо друго. Това е от доклада на криминалния отдел. От криминалния отдел не успели да установят кои са били тези двама американски войници. Аз установих.
— Нима? — подхвърли Багър. — Как?
— Съпоставяйки мълвата с интуицията си. Според мълвата вие с Кътър сте натрупали много пари от черна борса в Германия и по-късно — в Корея. Но това е само мълва. След като изрових архивите на специалния разузнавателен взвод, почти със сигурност мога да заявя, че вие с Кътър сте били в Меркерс в един часа на обяд, на четвърти април 1945 година. Няма кой друг да е. Никой друг не се е возил с джип и никой друг не е бил толкова далече пред Девета дивизия.
— Разбирам — рече Багър.
— Искате ли да чуете и останалото? — попитах аз.
Полковникът сви рамене.
— Защо не?
— Само един човек е охранявал солните мини. Бил е възрастен. Цивилен немец. Казвал се е Вилхелм Весер. Шейсет и две годишен. Той е обслужвал и товарния асансьор с капацитет петнайсет души, който е слизал в мините на две хиляди и сто фута под земята. Там са държали всичко.
— Какво са държали? — обади се Кътър.
Знаех го наизуст.
— Там са държали четири хиляди платнени чувала с печата на Райхсбанката. Всеки чувал съдържал по двайсет и пет фунта злато, отлято на малки кюлчета. В добавка е имало и запечатани сандъци с чужда валута. Те са съдържали дванайсет милиона американски долара, един милион френски франка, сто и десет хиляди английски лири и четири милиона норвежки крони. Сигурно знаете как немците са си водили отчетите.
Нито Багър, нито Кътър казаха нещо. Само ме гледаха. Разказах им и останалата част от историята:
— Двамата американски войници взели по сто хиляди долара и по два чувала със злато. Не са могли да носят повече. Може би и старикът им е помогнал. Във всеки случай толкова е липсвало, когато проверили накрая. Асансьорът потеглил нагоре. Скърцал. Може би е бил на половината път, когато е станало това. А може би само на една трета. Но един от войниците извадил от кобура си автоматичен колт четирийсет и пети калибър, опрял го в гърба на стареца и почти го направил на парчета. По-късно намерили куршумите в асансьора. В старика било стреляно два пъти.
Това бе всичко. Това беше историята, която ние със смахнатия майор успяхме да сглобим. Тя се състоеше отчасти от интуиция, отчасти от предположения и много малко факти. Дали беше вярна щеше да зависи от следващите думи на Багър.
Той ме изгледа, както ми се стори, доста продължително, преди да проговори:
— Какво искаш, Лукас?
— Истината за сенатора Еймс.
— Каква истина?
— Какво знаете за него?
— Защо мислиш, че знаем нещо за него?
— Не може да не знаете — рекох аз. — Защо иначе някой ще вземе думата в Сената и ще си съсипе кариерата? И то за петдесет хиляди долара. Сенаторът не е имал нужда от тях. Той притежава най-малко един милион. Значи трябва да е бил принуден. Няма друго обяснение.
Багър се усмихна отново.
— Мислиш така, защото не си в нашия бизнес — каза той.
— Какъв бизнес? Купуването и продаването на американски сенатори?
— Позволи ми да ти разкажа една историйка — рече той. — Не можеш да я използваш, защото няма как да се докаже нищо. Пък и да успееш, това няма особено значение, защото човекът е мъртъв.
Той погледна към Кътър:
— Ще му разкажа за съдията Остин.
Кътър кимна:
— Да, тази си я бива.
Багър се облегна назад, сключи ръце зад тила си и впери поглед в тавана.
— Може да не взимаш всичко за чиста монета — подзе той, — но да кажем, че веднъж на някакви наши приятели им наредили да подкупят един съдия на федерален районен апелативен съд. Съдията Теодор Остин. Чувал ли си за него?
— Струва ми се, че съм чувал.
— Та той бил доста образован, този съдия Остин. Имал степените бакалавър и магистър от Рътгърс и бакалавър по богословие от университета „Бейлър“ в Уейко, където две години преподавал санскритски, гръцки, латински и староеврейски. След това отишъл в Канада и прекарал там една година в учение. После още две години — в Бонския университет. След всичкото това учене го ръкоположили за баптистки пастор и му поверили паството на една черквица в Гроув Сити, Пенсилвания. Но неговата любознателност все още не била задоволена и ето че се записал да учи право в Пенсилванския университет, а след като се дипломирал, започнал да практикува във Филаделфия. Взел да проявява интерес към политиката и бил избран в щатския сенат на Пенсилвания. Няколко години по-късно Хари Труман го направил прокурор на Пенсилвания, а като се овакантило място в апелативния съд на трети съдебен окръг — е, дали мястото на нашия човек, специалиста по санскритски. Преди няколко години той излезе в пенсия, отрупан с почести и привилегии и с неопетнена репутация. Трудно се подкупва такъв човек, а?