2.
В края на 1959 година кандидатствах за докторска степен по история в Колорадския университет, когато Боби Кенеди направи обиколка из Западните щати, за да търси хора, които биха се радвали да видят брат му кандидат за президент. Макар по онова време да бях само двайсет и една годишен и социалист на думи, бях основал организация, която се наричаше „Републиканските студенти за Кенеди“. Тя бе вдигнала много шум, но това не бе достатъчно, за да попречи на Джон Кенеди да загуби изборите в Колорадо през 1960 с близо 62 000 гласа. Вече не съм социалист. След дванайсет години служене на правителството ми се струва, че съм анархист.
Ала братята Кенеди, горещи привърженици на „системата на заслугите“3, ми бяха благодарни за усилията, така че ме поканиха във Вашингтон. Когато пристигнах в началото на февруари 1961 г., никой не знаеше за какво точно съм там, затова ме направиха консултант с 50 долара на ден и ме прикрепиха към нещо, наречено „Храна за мира“, чиято дейност се направляваше от малък апартамент в старата административна сграда в съседство с Белия дом от един млад бивш конгресмен на име Джордж Макгъвърн, който също не знаеше какво да прави с мене.
Накрая решиха, че като обещаващ историк би било добре да отразя за историята експедицията на първата пратка на „Храна за мира“ от момента, в който тя напусне Балтимор със съответната духова музика, докато стигне до стомасите на онези, чиито сърца и умове непременно щеше да спечели на страната на демокрацията. Мисля, че в 1961 всички бяхме все още мъничко наивни.
Първата пратка беше 300 тона пшеница, предназначена за стомасите на поданиците на една от държавите по западното крайбрежие на Африка, току-що отърсила се от двувековна британска колонизация. Една трета от пшеницата изчезна на черния пазар в деня, в който бе разтоварена. Останалата просто се изпари само за да се появи няколко седмици по-късно, когато някакъв холандски товарен кораб, регистриран под либерийски флаг, пусна котва в Марсилия.
След някакви си шест седмици отбрани елитни части от армията на новата африканска държава се накичиха с френските деветкалиброви автомати МАТ-49 и аз се погрижих да им направят няколко чудесни снимки, които връчих заедно с доклада си от 129 страници, озаглавен „Къде отиде пшеницата или колко деветмилиметрови патрона има в един бушел4?“
После някак си станах неофициален специалист по въпросите на алчността и корупцията, когото временно назначаваха или натрапваха в едно или друго правителствено учреждение, което бе успяло да се окаже натясно. Обикновено в продължение на два-три месеца тършувах и си завирах носа навсякъде, ровех се из архиви, с мрачен и загадъчен вид задавах въпроси. После написвах дълъг доклад, в който неизменно се разказваше някоя твърде мръсна история за подкупи и алчност сред онези, които продаваха на правителството, и за користолюбие в душите на тези, които купуваха.
И почти винаги докладите ми потъваха някъде, а в същото време друг се разтичваше да позамаже нещата. Онези от докладите ми, които все пак виждаха бял свят, бяха свързани с големи скандали, раздули се така шумно, че бе невъзможно да се потулят. Идва ми наум за аферата с Краля на фъстъченото масло. Или когато няколко мошеници от Медисън Авеню5 оскубаха Комитета за икономическо развитие. Този доклад озаглавих „Бедността, е там, където са парите“.
Предполагам, че републиканците ме оставиха за фасада. Когато се върнаха на власт през 1969 година, отново бях повикан в старата административна сграда, в същия онзи апартамент, където бе започнало всичко преди осем необикновени години. Там още един бивш конгресмен, чието име дори не си спомням, ме осведоми, че биха се радвали, ако продължа да се занимавам с досегашната си дейност, каквато, по дяволите, и да била тя, макар че всъщност нямало да има кой знае каква нужда от услугите ми, тъй като новата администрация щяла да бъде чиста като… м-м… като…
— Вода ненапита — подсказах му аз.
— Именно — отвърна бившият конгресмен.
Така че аз останах, като се местех от едно учреждение или ведомство в друго, откривайки във висшите и низши кръгове ни повече, ни по-малко корупция и мошеничество отпреди.
Но пътувах по-малко, много по-малко, и това ми позволяваше да прекарвам повечето съботи в Библиотеката на Конгреса, в компанията на покойния капитан Бенджамин Луи Йолали де Бонвил от Седми пехотен полк на армията на Съединените щати, възпитаник на Уест Пойнт, протеже на Том Пейн6, планинар, приятел на Уошингтън Ървинг, неудачник и както подозирах — някогашен таен агент на военния министър.
3
Система на назначаване в обществените учреждения според „заслугите и достойнствата“. — Б.пр.
5
Медисън Авеню е символ на американския рекламен бизнес. Тук са съсредоточени рекламни агенции и фирми, които осъществяват обработката на общественото мнение. — Б.пр.
6
Томас Пейн (1737–1809) — син на дребен земеделец от Тетфорд, Англия. 37-годишен заминава за Америка и пише революционни памфлети в защита на американската революция. Влиза в армията на бунтовниците и взима участие в боевете при Ню Йорк, Ню Джърси и Пенсилвания. — Б.пр.