— Работила в рекламата при някакъв самозван импресарио на рок група. Той искал да им даде много силен и много бърз старт, а те се провалили с гръм и трясък, когато четири пети от местата в залата се оказали празни. Тя останала без средства. Дойде при нас да търси работа. Ние я наехме.
— На колко години е?
— На колко, Джони — на двайсет и пет или двайсет и шест?
— На двайсет и седем — рече Кътър.
— И сега живее със сенатора?
— Да — отвърна Кътър. — Имат си любовно гнезденце в Уотъргейт.
— И как е успяла да го накара?
— Да произнесе речта ли? — попита Багър.
Кимнах.
— Тя ни каза, че просто го помолила. По това време вече бяха доста добри… ъ-ъ… приятели. Така че когато го помолила да произнесе речта, той се съгласил. Когато му съобщила, че от цялата работа той ще спечели петдесет хиляди, сенаторът отказал, не ги искал.
— И вие повярвахте ли й?
— Ти нямаше ли да й повярваш, ако можеше да спестиш петдесет хиляди?
— Тя кога ви каза, че той не иска парите?
— Когато отивахме при него.
— След като вече бяхте изтеглили парите от банката, така ли?
— Бяхме изтеглили парите в петък. Това бяха парите, които щяхме да използваме ние — не тези, дето възнамерявахме да му дадем. Но някои искат да ги погледнат. Дори да ги пипнат. Помислихме си, че сенаторът може да е от тях.
— Но се оказа, че не е такъв — рекох аз.
— Да — каза Багър. — Оказа се, че не е такъв.
— Кони Мизъл откога живее с него?
— Откога, Джони? — попита Багър.
Кътър се замисли за момент.
— Трябва да има вече пет-шест месеца. Откакто той се оттегли.
— А жената на сенатора?
— Какво за нея? — рече Багър. — Това не е наша грижа. Ако искаш да научиш нещо за жената на Еймс, защо не попиташ самата нея? Може би ще изчакаш да мине погребението на дъщеря й. Кой знае! А може и да не изчакаш.
— Опечалените родители са моя специалност — казах аз.
Полковникът погледна часовника си.
— Има ли друго? — попита той. — Ако не… — Той не довърши.
— Засега не — рекох аз. — По-късно може да изникне нещо.
До мен Кътър се надигна от стола си. Той ме потупа с ръка по лявото рамо. Вдигнах поглед към него.
— Знаеш ли какво? — каза той.
— Какво?
— Всичко това за Меркерс или какво беше там, в Германия. На твое място, драги, не бих се престаравал толкова. — Пръстите му се впиха в рамото ми и аз едва се сдържах да не извикам или дори да не изкрещя. — Разбра ме, нали? — Той още веднъж стисна рамото ми и отново ме прониза болка.
— На твое място не бих си позволил пак такова нещо — казах аз.
— Така ли?
— Да — рекох аз. — Някой може да пострада.
— Точно така — отвърна той. — Някой може да пострада.
8.
На другата сутрин в десет и петнадесет стоях на стъпалата на епископалната черква „Св. Маргарита“ на Кънетикът Авеню 1800 и помагах на лейтенант Дейвид Синкфилд от отдел „Убийства“ да брои опечалените, които пристигаха един след друг за погребението на дъщерята на сенатора — Каролин Еймс. Службата се състоя на осем пресечки южно от мястото, където тя бе загинала, присъстваха седемдесет и двама души, без да броя себе си, лейтенант Синкфилд, неговия колега Джек Проктър и един мъж, който имаше вид на преуспяващ, банкер, ала всъщност беше преуспяващ частен детектив — Артър Дейн.
Видях как Синкфилд го пипна и не го пусна вече. Беше удоволствие да наблюдаваш как действа Синкфилд.
— О, здрасти, мистър Дейн — той безцеремонно му се изпречи на пътя, принуждавайки го да отстъпи встрани. — Помните ли ме — Дейв Синкфилд.
Почти усещах как Дейн напряга мозъка си.
— Да, как сте, лейтенанте?
— Добре. Много добре. Това е моят колега Джек Проктър.
Дейн му кимна. Проктър промърмори „здрасти“ и продължи да брои опечалените.
— Момичето май е имало доста приятели? — рече Синкфилд.
— Май така изглежда.
— И вие ли й бяхте приятел, мистър Дейн?
— Не съвсем.
— Тогава трябва да сте тук по работа.
— В известен смисъл.
— Трябва да е някой много важен клиент, за да накара такъв зает човек като вас да напусне кабинета си.
— Всички клиенти са важни за мен.
Синкфилд кимна.
— Надявам се, че те ценят това. Знаете ли, с този случай се занимаваме само от два дни, но успяхме да разберем едно: че момичето е имало много приятели.