Синкфилд замълча, докато палеше цигара от фаса на предишната.
— Казали на Дейн, че това били хора и организации с деликатни проблеми, които изисквали деликатен подход и с които нямало защо да занимават правосъдието. Казали му, че тези хора имали проблеми дори в момента и колко жалко било наистина, че нямало такъв човек в града, когото биха могли да им препоръчат. Но ако Дейн си основял фирма, то, разбира се, вече щяло да има такъв човек, а тези приятели били в състояние почти да му гарантират постоянна клиентела с наистина деликатни проблеми. И ако Дейн нямал достатъчно средства, какво пък, дявол да го вземе, за бившите му шефове щяло да бъде удоволствие, ако им позволи да вложат по няколко хиляди, колкото да тръгне работата.
— Чувал съм, че е доста добър в занаята — рекох аз.
— Бива си го — каза Синкфилд. — Бива си го и става все по-богат. Неговата охрана стреля по всичко, що се движи, стига да е черно. Създават ни много работа.
Колегата на Синкфилд, Джек Проктър, докосна ръката му.
— Пристига мисис Еймс — каза той.
Обърнахме се и видяхме пред стъпалата на черквата плавно да спира дълъг черен кадилак. Млад подвижен мъж с мургав тен и с костюм, който не беше униформа, се измъкна иззад волана и побърза да заобиколи, за да отвори задната врата.
От колата излезе облечена в черно жена и когато младият мъж й предложи ръката си, тя поклати отрицателно глава. Мисис Еймс носеше къс черен воал. Заизкачва се по стъпалата, без да поглежда нито наляво, нито надясно. Вървеше с вирната глава. През воала успях да зърна красиво скулесто лице, което някога навярно е било необикновено хубаво. Предположих, че е към четиридесет и три-четири, макар че годините не й личаха.
— Къде е сенаторът? — попитах аз.
— Сигурно там — каза Синкфилд, кимайки към друг кадилак, който беше спрял зад този на мисис Еймс. Сенаторът слезе пръв. Той се огледа, сякаш не знаеше къде точно се намира и за какво е там. Помислих си, че изглежда точно така, както би трябвало да изглежда един сенатор — макар и корумпиран. Беше висок и добре сложен, с изразително лице и издадена напред брадичка. Очите му бяха скрити зад чифт тъмни очила, но знаех, че са светлокафяви и някои ги наричаха тъжни, а други — топли. Косата му беше станала по-дълга, откакто го бях видял за последен път по телевизията, и сивите кичури бяха станали повече. Много повече.
Той се спря за момент, след това сведе поглед, като че се мъчеше да си спомни нещо, което трябваше да направи. Отново се обърна към колата и протегна ръка — лявата. Помогна й да слезе и помня, че се запитах какво бе това странно свистене — преди да осъзная, че просто дълбоко съм си поел дъх. Такъв звук издадох, когато за пръв път видях Кони Мизъл.
Навярно би било достатъчно да кажа, че беше руса, красива и с кафяви очи — и да спра дотук. Това би могло да ви даде някаква представа за външността й. Точно толкова представа ще получите за Тадж Махал или за Мона Лиза, ако някой ви каже, че едното е красива бяла сграда, а другото — хубав портрет на жена с малко странна усмивка.
Особеното у Кони Мизъл бе, че нямаше недостатъци. Нито един. Поне що се отнасяше до външността й. Не искам да кажа, че чертите й бяха съвършени. Ако беше така, тя нямаше да е красива. Сега като си помисля, челото й може да е било малко височко. Носът и — мъничко дълъг, а устата й — прекалено сочна. Очите й, в дъното на които горяха огънчета, бяха може би прекалено големи и кадифенокафяви. Някои биха казали, че краката й са прекалено дълги и стройни, бедрата й — прекалено закръглени, а гърдите й — прекалено предизвикателни. Но от всички тези грешки, събрани заедно, се получаваше възбуждаща еротична красота, граничеща със самото сладострастие. На всичкото отгоре изглеждаше и интелигентна. Може би прекалено интелигентна.
— Затвори си устата — рече Синкфилд — или искаш да глътнеш някоя муха.
— Не съм гладен. Влюбен съм.
— За пръв път ли я виждаш, а?
— Точно така.
— Когато я видях за пръв път, трябваше да избягам от работа, да си ида вкъщи и да хвърля моята бабичка в леглото. Посред бял ден, за бога.
— Нормален си.
— Ха — рече Синкфилд. — Не си виждал жена ми.
Кони Мизъл кимна към Синкфилд, докато тя и сенаторът минаваха покрай нас. Сенаторът гледаше право пред себе си. Имаше вид, сякаш бе изпаднал в транс или бе мъртво пиян. И в двата случая човек има тоя невиждащ поглед и бавна, прекалено предпазлива походка.