Синкфилд не й кимна в отговор. Вместо това той я зяпаше по начин, който може да бъде определен като неприкрита похотливост. Когато тя влезе, той поклати глава.
— Не бива да мисля за такива неща — каза той. — Особено когато съм в черква на погребение.
— Вече ти казах, че си просто нормален.
— Мисля, че съм прекалено сладострастен — рече той. — Знаеш ли, трудно е да си такъв и да си женен за онова, за което съм женен аз. Знаеш ли на какво прилича жена ми?
— На какво?
— На застаряващо момче. — Той отново поклати глава. — Не си падам по такива.
Пред черквата спря таксиметров „Даймънд“ и от него слезе висок, строен младеж. Носеше тъмен костюм със синя риза.
— Това е Дикейтър Лукас. Игнейшъс Олтигбе.
— Приятно ми е — каза той, без да протегне ръка. В това нямаше нищо лошо. Аз също не обичам да се ръкувам. — Приятел на Каролин ли сте? — попита той.
— Репортер е — обясни Синкфилд.
— О, така ли? — Той хвърли на стъпалата току–що запалената цигара и я стъпка с крак. — Сигурно е интересно.
— Прекрасно е — отвърнах аз.
— Точно така — каза той, британец до мозъка на костите си, усмихна се на Синкфилд и бързо влезе в черквата.
— Както виждам, вече си говорил с него — подхвърлих аз.
— Да — рече Синкфилд. — И той не знае нищо. Поне така казва. Какво друго очакваш от човек, който твърди, че е африкански вожд, роден е в Лос Анжелис и говори като английски иконом. Обзалагам се, че жените му налитат като мухи на мед.
Сътрудникът на Синкфилд, Джек Проктър, се приближи и каза:
— Смятам да вляза вътре, Дейв. — Беше висок, едър мъж с необикновено добродушно лице. Всичко у него сякаш бе извито нагоре, дори веждите му.
— Защо не — рече Синкфилд.
— Ти идваш ли?
— Да, след минутка.
Стояхме на стъпалата пред черквата, докато Синкфилд пушеше една последна цигара. Тъкмо се канехме да влезем, когато някаква жена, облечена в обикновен кафяв костюм, се изкачи по стълбите и спря до нас. Отпред на костюма й имаше осем големи копчета, но не бяха на мястото си — беше ги закопчала накриво. Косата й беше дълга и тъмнокестенява, леко разрошена от дясната страна. Носеше светло червило и то се бе размазало малко под долната й устна. Очите й бяха скрити зад големи кръгли тъмни очила, но дъвката в устата й не можеше да скрие дъха на уиски. По миризмата си личеше, че е от скъпа марка.
— Тук ли е погребението на Каролин Еймс? — попита тя.
— Да, госпожо — отвърна Синкфилд.
Жената кимна. Помислих си, че е малко по-млада от мене — около тридесет и две-три годишна — и дори имаше някаква нежна, уютна хубост. Не приличаше на заклета алкохоличка. По-скоро приличаше на такава, дето трябва да си е вкъщи край фурната, пълна със сладкиши.
— Закъсняла ли съм? — попита тя, като изговаряше думите старателно.
— Идвате точно навреме — рече Синкфилд. Приятелка на мис Еймс ли сте?
— Ъ-хъ, бях приятелка на Каролин. Познавах я отдавна. Всъщност не толкова отдавна. От шест години може би. Бях секретарка на сенатора. Личната му секретарка. Оттам познавам Каролин. Казвам се Глория Пипълс. А вие?
Беше почнала да става бъбрива, затова Синкфилд и отговори:
— Името ми е Синкфилд, госпожо, но мисля, че е по-добре да побързате и да си намерите място. Ще започне всеки момент.
— Той вътре ли е? — попита тя.
— Кой?
— Сенаторът.
— Вътре е.
Тя кимна решително.
— Добре.
Тръгна по права линия — във всеки случай достатъчно права за заклет пияница.
— На всяко погребение има поне по един такъв — рече Синкфилд.
— Какъв?
— Пияница.
Вътре седнахме на последния ред до сътрудника на Синкфилд, Джек Проктър, и до частния детектив Артър Дейн. Първите два реда от двете страни на пътеката бяха празни, като изключим опечалените родители и Кони Мизъл. Тя седеше до сенатора от лявата страна на пътеката. Майката бе сама от дясната.
Службата обещаваше да бъде похвално кратка, но по средата на церемонията жената в кафявия костюм, която твърдеше, че е била лична секретарка на сенатора, стана и тръгна по централната пътека, като крещеше:
— Боби! По дяволите, Боби, погледни ме!
Минаха секунди, преди да осъзная, че Боби е бившият сенатор Робърт Ф. Еймс. Службата бе прекъсната и всички глави се извърнаха. Всички, освен тази на Робърт Ф. Еймс. Или Боби.
— Защо не ме пускат при тебе, Боби? — крещеше жената, която заяви, че се казвала Глория Пипълс. — Искам само минутка да поговоря с тебе! Само една минутка, по дяволите!