Синкфилд бе станал и вече вървеше по пътеката. Но Кони Мизъл го изпревари. Тя хвана жената за ръка тъкмо когато онази викаше:
— Искам само да поговоря с него за минутка. Не ми дават да говоря с него!
Кони Мизъл доближи устни до дясното й ухо и прошепна нещо. Дори от мястото си успях да видя как онази пребледня. Тя се сви и хвърли ужасен поглед наоколо. После погледна към предните редове, където седеше бившият сенатор. Впери очи в тила му.
Кони Мизъл й прошепна още нещо — само няколко думи. Глория Пипълс яростно закима с глава, обърна се и почти изтича по пътечката, покрай Синкфилд, който я проследи с поглед. Когато мина край мен, тя плачеше. Кони Мизъл седна на мястото си до сенатора. Синкфилд се върна и седна до мен. Службата продължи.
— Какво според тебе беше това? — попита Синкфилд.
— Не знам — отвърнах аз. — Защо не питаш Боби?
9.
Повечето от опечалените си бяха тръгнали и аз отново стоях на стъпалата на черквата, размишлявайки над следващия си гениален ход, когато Игнейшъс Олтигбе спря до мен, извади цигара от табакерата и потупа с нея върху опакото на лявата си ръка.
Той я запали, изпусна кълбо дим и каза:
— Вие сте от хората на Франк Сайз, нали?
— Точно така.
— Каролин ми каза.
— О?
— Да, бях при нея, когато й позвънихте оня ден.
— Интересно.
Той се усмихна.
— Надявах се, че това ще ви заинтересува. Всъщност надявах се, че ще ви се види повече от интересно.
Вгледах се в него по-внимателно. Около устните му трепна усмивка, но очите все още не се усмихваха. Пътят на усмивката до тях сигурно бе твърде дълъг.
— Предполагам, че става въпрос за пари.
— Ами след като вие го казахте…
— Трябва да се разбера със Сайз. За каква сума да му съобщя?
— О… да кажем — пет хиляди долара.
— Това са много пари.
— Не са много. За стоката, която предлагам.
— И каква е тя?
Всичко онова, за което ви говори Каролин.
— У вас ли са нещата?
— Да речем, че знам къде да ги намеря.
Кимнах.
— Каква е най-най-ниската ви цена?
Той хвърли цигарата си.
— Току-що я обявих. Пет хиляди долара.
— Както вече казах, ще трябва да се разбера със Сайз. Парите са негови.
Олтигбе се усмихна.
— Добре. Ще се срещнем ли по-късно да пийнем по чашка?
— Окей. Къде?
— На по-спокойно място. Да кажем — в бара на хотел „Вашингтон“. Към пет?
— Към пет — рекох аз. — Но няма да нося парите.
— Искате да кажете, че Франк Сайз ще иска най-напред да хвърли поглед на стоката?
— Той си е такъв.
Олтигбе се усмихна отново. Зъбите му сякаш ставаха все по-бели и по-бели.
— Ще ви донеса мостра и ако все още проявявате интерес, ще направим сделката по-късно вечерта.
— Съгласен.
— И елате сам, мистър Лукас. Никакъв Франк Сайз и никакви… ъ-ъ… ченгета.
— Разбирам. Могат да решат, че сте намислили нещо нередно — например укриване на улики.
— Но това не е истина, нали? Предлагам ги на вас и съм сигурен, че мистър Сайз ще се погрижи рано или късно те да попаднат в ръцете им.
— Сигурно ще го направи, но ченгетата ще трябва да си платят за това.
— Мислите ли? — У него се пробуди интерес. Изглежда, темата пари винаги събуждаше интерес у него. — Искате да кажете, че ще им ги продаде?
— Точно така.
— За колко?
— За десет цента — рекох аз. — Толкова ще им струва да прочетат рубриката му.
Франк Сайз изглеждаше кисел. Причината бе, че обсъждахме въпроса колко трябва да плати за информация, която и сам би могъл да открадне.
— Е, добре, мога да го фрасна с нещо по главата и да взема документите? — казах аз.
За миг Сайз се оживи, после отново стана кисел.
— Не-е — рече той. — Ти не си от тези.
— Прав си. Не съм.
— Не можа ли да го изментиш малко?
— Не иска да смъкне нито цент.
— Какво знаеш за този човек?
— Съвсем малко. Наполовина е нигериец, но е роден тук и е американски поданик. Струва ми се, че е израснал в Англия. Във всеки случай говори като англичанин. А, да, освен това е и върховен вожд.
— По дяволите, това пък какво е?
— Мисля, че е нещо като наследствена титла.