— Струва ли нещо?
— Е, може би има малко по-висок ранг от полковник. Но не много по-висок.
— И е бил приятел на момичето на Еймс, а?
— Така разбрах.
Сайз прехапа долната си устна.
— Дявол да го вземе, пет бона са много нещо.
— Това му казах и аз.
— Дано да си струва парите — рече Сайз.
— Няма да му платя, ако не си струва парите.
— Мислиш ли, че ще можеш да прецениш?
— Трябва да мога — отвърнах аз. — Нали за това ми плащаш?
Франк Сайз продължи да хапе устната си още известно време. После въздъхна и изкрещя:
— Мейбъл!
— Какво? — изкрещя тя в отговор.
— Ела за малко!
Мейбъл Сингър влезе и попита:
— Какво има?
— Иди в банката и донеси пет хиляди долара.
— От сейфа ли?
— По дяволите, от сейфа, разбира се.
Тя ме погледна.
— За какво се е вкиснал толкова?
— Сигурно защото трябва да дава пари.
Тя кимна.
— А-ха. От това винаги се вкисва.
— Как ги иска Олтигбе? — обърна се Сайз към мен.
— Не ми каза. Вероятно по двайсет и по десет. В стари банкноти.
Сайз погледна към Мейбъл Сингър.
— Имаме ли толкова по десет и по двайсет?
— Сигурно ще трябва да сложа и няколко по петдесет.
— Добре. — Той ме погледна. — Значи ще се видите в пет?
Кимнах.
— Тогава ще получа мострата.
— Добре. Ако върши работа, намини към мен да вземеш парите.
Станах.
— Окей. Това е всичко.
— Къде отиваш сега?
— Мисля да намина към бившата секретарка на бившия сенатор.
— Значи казваш, че направила голям панаир на погребението, а?
Нещо такова.
— Какво мислиш, че можеш да изкопчиш от нея?
— Не знам — отвърнах аз. — Може би няколко курабийки и чаша мляко.
След като напуснах кантората на Франк Сайз, открих един магазин за алкохолни напитки и купих половинлитрова бутилка уиски „Джей енд Би“. Майка ми се бе постарала да ме научи, че когато ходя на гости, трябва винаги да нося със себе си малък подарък. Не е нужно да е скъп, казваше тя, но да е на място. Подозирах, че за Глория Пипълс половинлитрова бутилка уиски е може би съвсем на място.
Според телефонния указател тя живееше във Вирджиния и апартаментът й се намираше в един от новите комплекси малко по-нататък от извънградския военноморски клуб, издигнат край Шърли Хайуей. Фоайето се охраняваше от около шестдесетгодишна жена, която дори не успя да вдигне поглед от своя „Космополитън“, когато бутнах вратата от огледално стъкло и се отправих към редицата от асансьори. В домовата книга се казваше, че Г. Пипълс живее в 914-ти апартамент.
Асансьорът потегли, тананикайки някаква мелодия, мисля, че беше „Любов и венчило“. На деветия етаж завих надясно и тръгнах по застлан с килим коридор, докато стигнах до номер 914. Натиснах бакелитовото копче с цвят на слонова кост и отвътре се разнесоха мелодичните звуци на пеещия звънец. Почаках около тридесет секунди и след като нищо не се случи, отново натиснах копчето. Минаха още петнадесет секунди, преди да чуя гласа на Глория Пипълс зад вратата:
— Кой е?
— Дикейтър Лукас.
— Не ви познавам. Какво искате?
— Просто искам да поговоря с вас, мис Пипълс.
— Мисис Пипълс, освен това не искам да говоря с никого. Вървете си.
— Искам да поговорим за сенатор Еймс.
— Казах ви да си вървите. Не искам да разговарям с никого. Болна съм.
Въздъхнах.
— Окей, но според мен поне бихте искали да знаете, че сградата гори.
Чу се подрънкване на верига. Райберът щракна. Вратата се открехна и Глория Пипълс подаде глава.
— Как така гори?
Бутнах вратата още малко навътре и с рамото напред се промъкнах покрай жената.
— Благодаря за поканата — рекох аз.
Тя затръшна вратата.
— Ами да — каза тя. — Защо не, по дяволите. Чувствайте се като у дома си. Налейте си нещо.
— Вие какво пиете? — попитах аз, хвърляйки поглед наоколо.
— Водка.
— Аз предпочитам скоч.
— Аз също, но свърши.
Измъкнах бутилката от джоба си и й я подадох.
— Заповядайте. Донесох ви подарък.
Тя я взе и се взря по-внимателно в мен.
— Виждала съм ви някъде — каза тя. — Тази сутрин. Бяхте на погребението.
— Точно така.
— Имате ли име?
— Дикейтър Лукас.