— Сигурно е по-щастлив така.
— Освен това няма и нокти. На предните лапи. За да не дращи мебелите.
— Поне не е сляп.
— На него всъщност не му трябват нокти. Щяха да му потрябват, ако искаше да се покатери на някое дърво, като го подгони някое куче, но аз никога не го пускам навън.
— Той, сигурно ви разбира.
— Не знам. Май не биваше да му изваждам ноктите. Може би трябваше да го оставя да си ги точи върху мебелите. Но това е първият котарак, който съм имала. Той ми го даде. Ако си взема друг, ще си остане такъв, какъвто го е създал бог.
— Кога ви го даде, още когато му бяхте секретарка ли?
— Да. Тогава още му бях секретарка.
— Защо престанахте да му бъдете секретарка?
— Предполагам, че му омръзнах. На кого е потрябвала някаква си трийсет и две годишна повлекана за секретарка? Един ден ме повика и ми каза, че повече няма да му бъда секретарка, че ще стана секретарка на Кюк.
— На кого?
— На мистър Къмбърс. Бил Къмбърс. Той беше административният съветник. Всички му викаха Кюк. Кюк Къмбърс15, нали разбирате. Макар че на него това много не му харесваше.
— Сенаторът не ви ли обясни защо няма да му бъдете вече секретарка?
— Каза, че Кюк имал нужда от секретарка. Секретарката му се ожени и напусна.
— Кога стана това?
— Не знам. Преди около шест месеца, струва ми се. Или седем.
— Значи горе-долу, откакто взеха да се таковат с Кони Мизъл, а? — Е, сладур, рекох си аз, ето я първата стрела и действието й е коварно. Да видим как ще я понесеш.
Глория Пипълс сведе поглед.
— Не знам за какво говорите. Не обичам такива приказки.
— Той ви изостави заради нея, нали?
Не искам да говоря за това.
— Защо направихте тази сцена днес на погребението? Защото Кони Мизъл не ви позволява да се срещате с него, така ли?
Лъки, котаракът, бавно се приближи до господарката си. Тя се наведе и го вдигна. Той се настани в скута й и почна да мачка гърдите й с меките си лапи. От другия край на стаята го чувах как мърка.
— Не исках да го притеснявам — каза го тъй, сякаш говореше на котарака. — Не исках да му създавам неприятности. Но когато умря Каролин, помислих си, че има нужда от мене. Когато имаше някаква неприятност, той винаги идваше при мене. Аз се грижех за него. Идваше тук вечер, към седем или осем, ако успееше да се измъкне толкова рано. Приготвях му вечеря, пийвахме по нещо, но невинаги. Той сядаше на онзи стол ей там и гледахме телевизия, или пък разказваше какво му се е случило през деня. Понякога си правехме пуканки. Можеше да изяде цяла голяма купа с пуканки. Обичаше ги с масло. Изливаше си душата пред мен. Обичаше да го прави. И това беше всичко. Не излизахме никъде. Не ме водеше никъде. Просто си седяхме тук и си говорехме или гледахме телевизия. Така прекарахме пет години и половина и, по дяволите, никога не съм се чувствала по-омъжена.
— Как свърши всичко?
Тя вдигна рамене.
— Как изобщо свършва всичко? Просто свършва и толкова. Това стана веднага след като я срещна. Сигурна съм.
— Кони Мизъл ли?
Тя кимна.
— Веднага след това. Просто ме повика и ми каза, че Кюк имал нужда от секретарка и че това трябвало да бъда аз. Попитах го защо, а той ми каза, че така ще бъде. Отвърнах му, че според мен това е нечестно, а той ми каза, че щом мисля така, може би трябва да си подам оставката. Но аз не го направих. Останах там, докато той напусна.
— Къде работите сега?
— В Министерството на земеделието. Когато въобще работя. Ще ме уволнят, ако не започна да се мяркам там.
— Кажете ми нещо за жена му.
— За Луиз ли? Какво да ви кажа за нея?
— Знаеше ли за вас двамата?
Тя отново вдигна рамене.
— Сигурно вече знае. Нали беше на погребението. Видя ме, като станах за смях. Но тогава не знаеше за нас. За нас двамата. Даже не мисля, че изобщо е подозирала нещо. Той не ме водеше никъде — освен в леглото. Смяташе ме за жена, с която можеше само да се търкаля в леглото и да яде пуканки. После си отиваше вкъщи. Знаете ли как ми викаше?
— Как?
— „Моето малко пристанище“. Не е много гальовно, нали!
— Не знам. За него може и да е било.
Тя отпи още една голяма глътка от чашата си.
— Ами! Той не си падаше много по галените имена, нито по ласките. Не беше такъв. Поне с мене. С нея може и да е нежен, с оная кучка Мизъл. Но с мен — не. За пет години и половина да ми е казал два пъти „мила“. Понякога ми се е искало само да ме прегърне и да ме притисне. Само това. Просто да ме прегърне. Какво ли не бих сторила за него, само да го беше направил. Това бе всичко, което исках.