— Хайде да поседнем малко — рекох аз, като я хванах за ръка и я заведох до дивана. — Къде е банята?
Тя посочи с ръка.
Върнах се с гъба и хавлия.
— Ето — казах аз и тя послушно вдигна лице, за да мога да го измия и да го избърша. — Искаш ли още една чашка? — попитах.
Тя поклати глава.
— Защо ми задаваш всички тези въпроси?
— Опитвам се да разбера какво е станало с него.
— Не е взимал никакви петдесет хиляди долара, както казва Сайз.
— Не?
— Не!
— Защо смяташ така?
— Знам и толкова. Не би направил такова нещо.
— Тогава какво е станало с него?
— Не знам. Всичко си беше наред, докато не я срещна.
— Кони Мизъл ли?
— Тя е виновна за всичко. За абсолютно всичко.
Тя ме погледна.
Върху лицето й се изписа слабо, но искрено недоволство.
— Не искаш ли да спиш с мене? — попита тя. — Ако искаш, може.
— Нека да помислим — рекох аз и я потупах по коляното. — Когато се почувстваш по-добре.
Вече беше забравила въпроса си.
— Когато разберете какво се е случило, сигурно ще се окаже нещо лошо, нали? Ще се окаже нещо лошо и тогава ще го арестуват и ще го пратят в затвора за дълго, дълго време, нали?
— Не знам — отвърнах аз. — Веднага не мога да се сетя за много бивши сенатори на Съединените щати, които да са прекарали дълго време в затвора.
10.
След десет години може и да не остане нито един хотел в центъра на Вашингтон. „Уилард“ го затвориха отдавна. АФТ-КПП (Американската федерация на труда и Конгресът на производствените профсъюзи) купиха хотела, който беше в съседство с главното им управление, и го събориха. „Анаполис“ фалира. Армията на Спасението сложи ръка на „Хамилтън“. Няма го вече „Додж“ на Капитолийския хълм, няма ги „Конгрешънъл“ и „Континентал“. По едно време даже се заговори, че щели да съборят хотел „Вашингтон“ и да използват терена за нещо полезно, например за паркинг. „Вашингтон“ се намира точно срещу Министерството на финансите и сега, като си помисля, от терена под тази сграда също би могло да излезе нелош паркинг.
Но във „Вашингтон“ се поразмърдаха. Ремонтираха стаите. Сложиха няколко нови асансьора и откриха нов френски ресторант, който никак не е лош. Освен това има и бар, който в пет следобед е тих… или замрял — зависи какво очаквате от един бар.
Игнейшъс Олтигбе закъсня само няколко минути. Аз пристигнах навреме, както винаги. Имам специално отношение към точността и почти съм я издигнал в култ. Това ме кара да губя доста време, докато чакам другите.
— Ужасно съжалявам — рече Олтигбе, като се отпусна в креслото до малката маса, която бях избрал.
— Току-що идвам и аз — така отвръщам винаги на онези, които закъсняват, дори ако закъснеят двадесет и девет минути. Ако закъснеят тридесет минути, мен ме няма.
— На какво сме? — попита Олтигбе.
— Скоч с вода.
— Добре — каза той и след като сервитьорът ни донесе чашите, Олтигбе вдигна черното куфарче, което носеше със себе си, и го сложи на един стол. Реших за известно време да не обръщам внимание на куфарчето.
След като той каза „наздраве“ и отпихме по глътка, аз го попитах:
— Откъде познаваш дъщерята на сенатора?
— Каролин ли? Ами срещнах я на един прием. Бях отседнал у едни хора тука; те бяха направили много за подпомагането на Биафра — сигурно се сещаш за Биафра?
— Мисля, че пак й викат Източна Нигерия.
— Да, та Каролин е участвала в някакво студентско движение в подкрепа на Биафра, тези хора я бяха поканили и така се срещнахме.
— И започнахте, да излизате заедно?
— Дори нещо повече.
— Е, добре — рекох аз. — Живеехте заедно.
Олтигбе кимна.
— Това, че бях воювал за Биафра, й беше направило силно впечатление.
— Истина ли е?
— Естествено. Знаеш ли, аз съм от народността ибо. Или поне наполовина съм ибо. Това е страшно мъдър народ.