Капитан (по-късно генерал) Бонвил беше темата на докторската ми дисертация, върху която работех, когато ме призоваха „Новите хоризонти“7. Все още се опитвах да открия дневника му, който някога е бил притежание на Уошингтън Ървинг, и сега, след дванайсет години, ми се струваше, че съм открил. Един язовир и няколко солници вече носят неговото име. И един модел понтиак. Името му живее.
Но аз още не се бях отказал от идеята да завърша дисертацията си и въоръжен с титлата „доктор по философия“, да се оттегля в един провинциален колеж, където времето бе спряло и Роланд Колман бе директор, а ниско подстриганите студенти, чистички и спретнати, караха открити коли и се вълнуваха единствено от практични неща, като например дали старият професор Морисън ще пусне Бумър по химия, за да може да играе срещу „Стейт“ на годишната среща на бившите възпитаници.
Дълбоко в душата си бях скътал този холивудски кадър като безобиден антидот срещу отровите на огромното блато на шарлатанството, в което газех през последните дванайсет години. Трябваше ми малко свободно време да завърша дисертацията си и ако Франк Сайз бе достатъчно любезен да ми позволи да работя вкъщи, то аз щях да му се отплатя за добрината, като си открадна необходимото време от него. След дванайсет години служене на правителството за самия мен моралът беше станал разтегливо понятие.
Разказвах на Франк Сайз повечето от тези очарователни подробности — като изключим плановете ми да му открадна малко време, — докато обядвахме заедно със секретарката му Мейбъл Сингър на негови разноски в „Пол Йънг“ на Кънетикът Авеню.
Онази пролет Сайз трябва да беше към четиридесет и шест. Той бе единственият собственик на рубрика, която излизаше седем дни в седмицата и се печаташе в повече от 850 ежедневника и седмичника в Съединените щати, Канада и доколкото ми е известно — по света. Имаше си свой собствен стил на писане „боже опази“ и навярно му се искаше неговата рубрика да гърми застрашително от Вашингтон. Вместо това тя напомняше крякането на стар пуяк, току-що зърнал лисица. Все пак само един параграф от рубриката можеше да съсипе нечия репутация и мнозина виждаха в нея причината за най-малко две самоубийства.
Нямаше нищо особено забележително във външността на най-опасния човек във Вашингтон. Като изключим очите, лицето му бе едно от онези, които винаги можете да видите на почетната маса по време на официален обяд. Той имаше голяма присмехулна уста с извити ъгълчета; широка челюст, която бе прераснала вече в розови дебели бузи, удивително тънък нос и малки изящни уши, обкръжени от онова, което бе останало от косата му.
Всичко друго беше отишло по дяволите и той изглеждаше мек и отпуснат, а шкембето му бе изскочило над колана и бе увиснало така, сякаш търсеше къде да се търкулне. Но когато погледнеш очите му, разбираш, че никак не го е грижа за шкембето. Или че бил плешив. Или че имал увиснали рамене и изкривен гръбнак. Ако пренебрежението имаше цвят, той щеше да е като сивото на очите му — бледото, студено, искрящо сиво на излъскан гранит в зимен дъжд. Тези очи като че бяха пресметнали колко струва светът и бяха установили, че той е евтино и долнопробно място, натъпкано с нежелани наематели, които винаги закъсняват с наема.
— Адски много си преживял през тези дванайсет години! — каза Сайз, като натика голямо парче картоф в устата си.
Това ме накара да усетя глад. От три години не бях вкусвал картоф. За разлика от Сайз, у мен все още бе останала малко суетност.
— Не беше чак толкова лошо — рекох аз. — Пътувах много. — Лапнах третата хапка от моя обяд, който се състоеше от салата и едно самотно мартини. Питах се как ли ще се отрази един негов близнак върху деловата беседа. Франк Сайз, изглежда, не пиеше, но за щастие Мейбъл Сингър пиеше.
— За мен още едно — рече тя. — Ти искаш ли?
— Разбира се, че иска — обади се Сайз. — Пийваш си по малко от време на време, нали, мистър Лукас?
— По малко.
— Поръчай пиене, Мейбъл, и после ми подай онова нещо.
Ако пишете рубрика, която е второто нещо след спортните вести, към което половината нация обръща поглед всяка сутрин, то не бива да се безпокоите за това как ще ви обслужват в ресторантите. Мейбъл Сингър трябваше само да вдигне глава и до рамото й вече стоеше сервитьорът с очи на шпаньол, напиращ да й услужи. Тя поръча един „Манхатън“ за себе си, мартини за мен, после се наведе, вдигна някаква тясна кожена чанта, опасана с цип, извади папка с цвят на овесена каша и я подаде на Сайз.