— Чувал съм.
— Разбира се, не воювах дълго. Само докато можеха да ми плащат, а парата си я биваше.
— Колко?
— Хиляда седмично. Долари естествено.
— За какво ти плащаха?
Олтигбе се ухили.
— Плащаха ми за бивш старши лейтенант от осемдесет и втора въздушнодесантна дивизия. Такъв бях от шейсет и трета до шейсет и пета. Разминах се с Виетнам, слава богу.
— Какво правиш, когато не воюваш?
Олтигбе ми хвърли широка белозъба усмивка.
— Преживявам от жени. Аз съм доста привлекателен, нали разбираш?
— А-ха.
— Всъщност да си ветеран от Биафра беше доста приятно — за известно време. Хората ме канеха да им гостувам — и тука, и в Англия. Предполагам, че това е като да си ветеран от Испанската гражданска война. Ставаш нещо като професионален постоянен гост. Поне докато каузата не загуби популярността си и твоите домакини не почнат да се питат защо все пак им е хрумнало да те поканят.
— Така ли стана с тебе?
Той кимна.
— Вечерята, на която срещнах Каролин, беше финалът на едно такова гостуване. И тъй, аз се пренесох при нея преди около шест месеца. Тя можеше да си го позволи и заедно прекарахме един път.
— Какво мислиш да правиш сега?
— Смятам да се върна за известно време в Лондон. Там имам приятели.
— Ти си роден в Лос Анжелос, нали?
— Баща ми е бил студент в Калифорнийския университет в Лос Анжелос. Бил е един от малкото нигерийски студенти, които са учили тука през трийсет и девета, когато избухнала войната. Аз съм роден през четирийсет и четвърта. Не познавам майка си.
— Починала ли е?
— Искаш да кажеш при раждането?
— Да.
— Не, казвали са ми, че била яка жена. Знаеш ли, аз съм нещо като копеле. Но все пак съм си американско копеле.
— Обаче си израснал в Англия.
— О, да. Баща ми ме отвел там веднага след войната, когато транспортът станал отново достъпен. Там ходех на училище. Не беше от най-добрите училища, но беше безплатно, нали разбираш?
— Предполагам.
— На осемнайсет години реших да приема американско поданство. Можех да почакам, докато стана на двайсет и една, но исках да се върна в Щатите, а според мен това най-лесно можеше да стане, като постъпя в армията. За известно време съвсем ги обърках ония от посолството в Лондон.
— И сега се връщаш? В Лондон?
Олтигбе пресуши чашата си.
— Стига да има с какво.
— Петте бона.
— Именно.
— Окей. Какво имаш за продан?
Олтигбе огледа бара. Вътре имаше само няколко души и никой не ни обръщаше внимание. Той отвори куфарчето си и извади малък магнетофон. Включи към него пластмасова слушалка и ми я подаде. Поставих я на лявото си ухо.
— Това е само мостра, драги, но бъди сигурен, че стоката е напълно автентична и си струва парите до последното пени. Всъщност, ако имах… — Той млъкна. — Слушай.
Олтигбе натисна едно копче и първо не се чуваше нищо, после се чу телефонно позвъняване — не самият звън, а сигналът, който се чува в слушалката, когато звъниш някому. Иззвъня четири пъти. Тогава мъжки глас каза „ало“. Гласът ми се стори познат. И как иначе. Беше моят.
— Мистър Лукас? — гласът на Каролин Еймс.
— Да. — Моят глас.
— От кантората на Франк Сайз ми дадоха вашия номер.
— С какво мога да ви услужа?
Послушах още малко, докато ми стана ясно, че на лентата бе записан целият ми разговор с Каролин Еймс. Свалих слушалката, а Олтигбе изключи магнетофона.
— Това не е нещо ново за мен — рекох аз.
— Съвършено вярно — отвърна той. — Но цялата тая информация, за която тя спомена във вашия разговор… имам копия от всичко.
— Значи нямаш оригиналите?
— Боя се, че не. Само копия. Копия на записи и ксерографирани книжа.
— Знаеш ли какво представляват?
— Разбира се, че знам и освен това знам, че струват доста повече от пет хиляди долара.
— Тогава защо толкова евтино?
— Не ми харесва начинът, по който умря Каролин. Както разбрах, било ужасно, нали?
— Да — отвърнах. — Беше ужасно.
— Тя ми повери тези материали за съхранение. Даде ми ги веднага след като ти позвъни. Тя направи втори запис и на разговора си с тебе. Знаеш ли, с нея бяхме много близки наистина.
— Ти какво направи с тях?
— Със записите и другите неща ли?
— Да.