— Сложих ги в този куфар и го заключих в багажника на колата си.
— Тогава ли видя Каролин за последен път?
— Повярвай ми, драги, всичко това вече съм го разправял в полицията. Същия ден имах уговорена среща на обяд… тогава, когато трябваше да се срещнете с нея. Затова към обяд я оставих. Тогава я видях за последен път.
— Има едно нещо, което не разбирам — казах аз. — Искаш да продадеш тези неща на мен — или на Сайз — за пет хиляди, макар че според тебе стрували повече. Ето това не разбирам.
— Искаш да кажеш, че не съм от тия, дето ще изпуснат чиста печалба.
— Именно — рекох аз. — Ти съвсем не си от тях.
Олтигбе въздъхна.
— Сложи си пак слушалката — каза той.
Така и направих. Той отново пусна магнетофона и ролките се завъртяха. Изминаха няколко секунди и тогава един мъжки глас каза „ало“. Приличаше на гласа на Олтигбе.
— Мистър Олтигбе? — Мъжки глас говореше по телефона. Но тембърът му бе стържещ като на машина. Който и да бе, той използуваше деформатор, и то добър.
— Аз съм — каза Олтигбе.
— Слушай внимателно. Не се шегувам. Ако не искаш да ти се случи същото, дето се случи на Каролин Еймс, донеси ония неща, които тя ти даде — в телефонната будка на ъгъла на „Уисконсин“ и „Кю“ в дванайсет тази нощ. Повтарям, „Уисконсин“ и „Кю“ в полунощ. Оставяш ги там и изчезваш. Не се обаждай на полицията. Не се шегувам. Не залагай живота си на карта.
Чу се щракване и сигнал свободно. Свалих слушалката и я подадох на Олтигбе. Той я сложи обратно в куфарчето си заедно с магнетофона.
— Всичките си телефонни разговори ли записваш? — попитах аз.
— Откакто умря Каролин — да.
— Защо?
— Аз съм много подозрителен по природа, мистър Лукас. Бях решил да продам тази информация, но не бях сигурен кой точно ще бъде купувачът. Други също може да проявят интерес, но преговорите сигурно ще се проточат. Май нямам много време.
— Откъде да знам, че този, последният запис, е истински.
— Няма откъде.
— Кога ще пътуваш за Лондон?
— Утре сутринта. Самолетът ми излита в осем часа от Ню Йорк. Тази нощ пътувам с колата.
За момент настъпи мълчание, после казах:
— Добре. Къде искаш да си получиш парите?
— У вас.
— Окей. Кога?
Той се усмихна.
— Защо не в полунощ?
— Защо не? — отвърнах.
11.
Игнейшъс Олтигбе отново закъсня. Този път — петнадесет минути и аз кръстосвах напред-назад из дневната и надничах през еркерния прозорец на моя апартамент на Четвърта улица. Компания ми правеше Фулиш, котаракът. Сара си беше легнала.
Франк Сайз ме бе разпитвал почти цял час, преди да се реши да ми даде петте хиляди. Бяха сложени в една кутия за обувки и внимателно вързани с връв, чиито краища образуваха клуп, от който ставаше чудесна дръжка. Реших, че тук се бе намесила Мейбъл Сингър. Франк Сайз не би си направил такъв труд.
Като ми даваше парите, помислих си, че ще се разплаче. Но не го направи, макар че гласът му прозвуча малко задавено, когато рече:
— За бога, гледай да не ги загубиш някъде.
— Никога през живота си не съм губил пет хиляди долара — отвърнах му аз. После се прибрах вкъщи, но твърде късно, за да приготвя баницата с месо, тъй че минахме с кюфтета, които Сара не може да понася, след което имахме малка разправия за това-онова и към десет и половина тя се качи горе. С нея се карахме често, обикновено за нищо.
В дванадесет и осемнадесет минути погледнах още веднъж през моя еркерен прозорец. На отсрещната страна повечето от съседите ми бяха угасили светлините и си бяха легнали. Уличната лампа, която се намираше точно пред моя дом, обливаше в яркожълто няколко паркирани коли. Грамофончетата, които Сара беше посадила около стълба й, мислеха, че е време да се събуждат и бяха обърнали чашки към светлината. Сара се безпокоеше за грамофончетата. Смяташе, че може да ги хване невроза.
В дванадесет и двадесет и една минута по Четвърта улица, която е еднопосочна, се зададе кола. Тя се движеше бавно, сякаш търсеше място да паркира. Заприлича ми на датсън 240-Z — японския отговор на поршето. Имаше свободно място малко по-надолу от дома ми на отсрещната страна на улицата, недалече от кръга на уличната лампа. След няколко маневри назад и напред датсънът паркира. Лявата врата се отвори и оттам излезе някой. Не можах да видя кой, защото бе тъмно, но предположих, че е Игнейшъс Олтигбе. Датсън 240-Z — той би карал точно този тип кола.