Покрай дома ми мина сив фолксваген, забави ход и спря, като почти се изравни с паркиралия датсън. Олтигбе се появи в кръга от светлина. Беше със спортно сако, отворена риза и тъмни панталони. В дясната си ръка носеше дипломатическо куфарче. Вървеше колебливо, сякаш търсеше някакъв адрес. Запалих лампата на моята веранда. Той се насочи към нея.
Беше стигнал до средата на улицата, почти в центъра на светлинното петно, когато спря и се обърна — като че някой го бе извикал по име. Той направи няколко крачки към спрелия фолксваген. После бързо отстъпи назад. Но твърде късно. Първият куршум го шибна по всяка вероятност в дясното рамо и той изпусна куфарчето. Вторият куршум трябва да го бе пронизал в стомаха, защото той се преви на две и се хвана за корема. Последва трети изстрел. Улучи го, докато падаше, в главата или врата — не бих могъл да кажа точно, — но сякаш го прикова върху асфалта, където остана да лежи, без да помръдне.
Една приведена фигура изскочи от фолксвагена, грабна куфарчето и притича обратно до колата. Скоростите изтрещяха и издрънчаха, докато онзи, който караше фолксвагена, се сети да отпусне амбреажа. После колата потегли с рев, моторът й зави в нощта, както става с фолксвагените — много шум и малък ефект, при все това бе достатъчно бърза, за да се откажа да изтичам навън и да видя регистрационния й номер, което впрочем и не мислех да сторя.
Опитах се да запомня как изглеждаше приведената фигура. Дали бе висока или ниска, или средна на ръст. Можеше да бъде всякаква. Който и да бе това, той носеше черно — черни панталони, черен пуловер и някаква черна шапка. А и лицето му беше покрито с нещо, не зная какво точно, но беше черно. Или тъмносиньо. Приведената фигура би могла да бъде на мъж или на жена, или пък някое по-едро джудже. Не знаех точно. Но беше великолепен стрелец. Или късметлия.
Не се втурнах навън. Не бързах. При първия изстрел бях залегнал зад перваза на еркерния прозорец, като едва-едва подавах глава, колкото да наблюдавам какво става навън. Когато се уверих, че фолксвагенът няма да се върне повече, аз се изправих.
Изстрелите бяха отекнали в тихата нощ. Отсреща все още трепкаха запалени светлини. Протегнах дясната си ръка и видях, че трепери.
— Какво става?
Обърнах се. На площадката на стълбището стоеше Сара със сънения Мартин Ръдърфорд Хил в ръце.
— Застреляха някого — казах аз.
— Онзи, когото чакаше ли?
— Мисля, че да. Сложи детето в леглото и се обади на девет-едно-едно.
— Какво да им кажа?
— Същото, което вече ти казах.
Сара кимна и понечи да тръгне нагоре по стълбите. Спря и се обърна.
— Няма да ходиш там, нали?
— Всичко свърши.
— Провери най-напред.
— Не се тревожи, ще проверя.
Отново погледнах през еркерния прозорец. На отсрещната страна на улицата се появиха още светлини. Отидох до входната врата и я открехнах предпазливо. Отсреща някой се раздвижи. Един съсед вършеше същото — открехваше предпазливо своята входна врата.
Фулиш, котаракът, се стрелна покрай краката ми и изхвърча навън.
— Щом искаш да те застрелят, върви — казах му аз. Той изчезна в тъмнината.
Слязох по седемте стъпала пред дома ми на тротоара, заобиколих една кола и се озовах на улицата, където Игнейшъс Олтигбе лежеше мъртъв. Знаех, че е мъртъв, защото само смъртта може да накара човек да изглежда така неловко. Уличната лампа хвърляше светлината си върху него. Друг малък кръг от светлина ненадейно освети по-ярко лицето му. Очите му бяха отворени и изцъклени, изглеждаха малко кривогледи. Обърнах се. Светлината идваше от фенерчето на моя черен съсед отсреща.
— Велики боже! — промълви той. — Да пукна, ако не е мъртъв.
— Мъртъв е — рекох аз. — Обади ли се на ченгетата?
— Старата им се обади.
— И моята.
Съседът ми зашари с фенера наоколо. Върху кремавата риза на Олтигбе имаше много кръв. Бакърената му коса като че бе напоена с нея.
— Познаваш ли го? — попита моят съсед.
— Струва ми се, че го познавам.
— Той е пред твоята къща.
— И пред твоята.
— Хм. Приличаше ми на картечница.
— Така ли?
— Прозвуча ми като пушка с отрязана цев.
— Знаеш ли как гърми пушка с отрязана цев?
Съседът ми като че ли за момент се позамисли над това.
— Да — рече той.
Други съседи започнаха да се появяват. Мисис Хачър от съседната къща изскочи навън по зелен фланелен халат и протрити чехли, с кафена чаша в ръка. След като погледна трупа, тя отпи една голяма глътка от нея. Лъхна ме миризма на джин.