— Господи — каза тя, — мъртъв ли е?
— Мъртъв е — отвърна съседът с фенерчето. — С рязана пушка са му стреляли. Само дето не са го направили на парчета.
Той разходи снопчето светлина по тялото на Олтигбе, тъй че да го разгледаме по-добре.
— Ще повърна — рече мисис Хачър. Вместо това тя пресуши чашата си.
Тогава чухме сирените. Откъм И Стрийт се появи кола на столичното полицейско управление и се понесе с рев по Четвърта улица в посока, обратна на движението. Друга една зави откъм Ди Стрийт и пристигна с виеща сирена от противоположната страна. Не идваха отдалече. Първи окръжен участък се намираше точно зад ъгъла, на И Стрийт. Колите се заковаха на място, униформените полицаи наизскочиха и си запробиваха път през тълпата. Използваха собствените си фенерчета, за да огледат трупа.
Най-възрастният полицай пое командването. Висок и слаб, той изглеждаше обигран, бе на цели двадесет и пет години.
— Хайде сега, отдръпнете се назад. Видя ли някой как стана това?
— Чух всичко — обади се моят съсед с фенерчето, — но не видях какво точно стана.
Високият млад полицай се втренчи в него.
— Добре, как се казваш?
— Хенри. Чарлс Хенри. Живея ей там. — Той посочи към своята къща.
— Окей, мистър Хенри, какво точно чу?
— Чух изстрели. Като от картечница. Гърмеше като пушка с рязана цев.
Високият млад полицай вдигна поглед от бележника си заинтригуван.
— Откъде знаеш за такава пушка?
Хенри изглеждаше така, сякаш би предпочел да си отхапе езика.
— От телевизията — запъна се той. — Чувал съм ги.
Полицайчето се върна към бележника си. Интересът му спадна.
— А-ха, разбирам — рече той. — И колко изстрела ти се стори, че чу?
— Два — отвърна Хенри и се огледа предизвикателно. — Точно два.
— Три бяха — каза някой. — Аз чух три.
— И аз — обади се друг съсед.
Реших, че е време да се намеся и аз:
— Три бяха.
— Защо сте толкова сигурен? — попита младият полицай.
— Защото — рекох аз — видях как стана.
12.
Не съобщих на лейтенант Дейвид Синкфилд за петте хиляди долара, нито за информацията, която Игнейшъс Олтигбе твърдеше, че имал за продан. Вместо това аз послъгах, като му казах, че предния ден по моя покана с Олтигбе сме пийнали по чашка и сме разговаряли за Каролин Еймс и за баща й, и че Олтигбе ми споменал за някакви сведения, които можели да ме заинтересуват или пък — не, и които щял да намине да ми донесе вкъщи, на път за Ню Йорк.
Отново седяхме в кабинета на Синкфилд. Той го делеше със своя колега Джек Проктър. Обстановката не надхвърляше очакванията. Нищо особено. Очукани бюра, твърди столове, стени в отровнозелено и протрит под. За онези, които желаеха да позяпат, имаше табло със стари обяви „Издирва се“ и с предложения за възнаграждение. Имаше и някаква миризма — на застояла пот, застоял цигарен дим и застоял страх.
— Можеше да ми се обадиш — рече Синкфилд. В тона му се долавяше известен упрек. — Можеше да ми се обадиш и тогава щяхме да обсъдим всичко и може би щях да намеря за добре да бъда и аз там, когато дойде Олтигбе, и може би всичко щеше да стане другояче.
— Трябваше да му се обадиш — намеси се Проктър. — Олтигбе не биваше да напуска града. Още не бяхме свършили с него. Съвсем не, по дяволите.
— Сигурен ли си, че беше тръгнал за Лондон? — попита Синкфилд.
— Така ми каза.
— М-да, знаеш ли, проверихме някои неща. Имал е резервация за „Еър Индия“, но билетът му не е бил платен.
— Предполагам, че е щял да го плати на летището. На „Кенеди“.
— С какво… с онези трийсет и два долара, дето бяха в джоба му ли?
— С кредитна карта — казах аз. — Кой плаща в брой?
— Не е имал кредитни карти.
— Може би е възнамерявал да си продаде колата. Тези датсъни струват четири хиляди и петстотин. Можел е да вземе спокойно две хилядарки за нея.
— Ако е била негова — рече Проктър.
— Чия е била? — попитах аз.
— На Каролин Еймс — каза Проктър. — Регистрирана е на нейно име. Той само я е карал. Още никой не е бил ходил да му вземе ключовете.
— Знаеш ли какво си мисля? — рече Синкфилд.
— Какво? — попитах аз.
— Мисля си, че Олтигбе е имал намерение да измъкне нещо от тебе. Мисля си, че е искал да продаде тази информация, дето е казал, че има, за да се сдобие с достатъчно пари за Лондон. Колко прави това? Двеста и петдесет или триста за отиване, нали?