— Приблизително — отвърна Проктър.
— Не държа толкова пари вкъщи — рекох аз. — Държиш ли толкова пари в къщата си, ще те оберат. Поне в нашия квартал.
— Да — каза Синкфилд. — Проверихме.
— Какво проверихте?
— Банковата ти сметка. Последният чек, който си осребрил преди три дни, е бил за седемдесет и пет долара. Но това няма никакво значение. Може да си ги получил от Франк Сайз. Какво са за него двеста или триста долара? Две вечери в „Сан Суси“.
— Той ходи в „Пол Йънг“ — казах аз — и не обича да плаща сметките.
— Виж какво Лукас — рече Синкфилд.
— Какво?
— Вече си бил свидетел на две убийства и не си в състояние да ни кажеш нищо свястно за тях.
— Разказах ви това, което съм видял.
— Говоря за мотивите.
— Не забелязах никакви мотиви.
— Ха. Момичето на Еймс ти се обажда и ти съобщава, че има цял куп доказателства за невинността на баща си. Иска да ти ги даде, обаче, преди да успее да го стори, хвръква във въздуха. После приятелят и заявява, че той също имал някои пикантни новини за тебе, макар че не казва какви точно, ама преди да успее да ти ги донесе, някой стреля три пъти в него с трийсет и осемкалибров. Улучва го три пъти от разстояние приблизително двайсет и пет фута, докато седи в някаква кола на някаква тъмна улица. Бива си го тоя стрелец.
— Вземете един експерт по стрелба с пистолет, дето освен това може да сложи и експлозив в куфарче, и ето ви го вашия убиец — рекох аз.
— Имаш ли си понятие от стрелба с пистолет? — попита Синкфилд.
— Не особено.
— Познавам фукльовци от тоя град, дето са преследвали човек на три фута разстояние с четиридесет и петкалибров, изпразвали са по цял пълнител, без да улучат нито веднъж, по дяволите. Не да са го ударили в ръката или в крака, или в големия пръст, ами даже не са го и одраскали. Познавам и една мъжкарана, дето решила, че приятелят й изневерява, та взела неговия трийсет и осемкалибров с един инч цев и хукнала подир него по улицата. За пръв път държала пистолет в ръката си, ама окото й не мигнало. Улучила го пет пъти в гърба, докато оня бягал и криволичел, и залягал най-малко на трийсет фута пред нея, а шестият куршум му отнесъл темето. Тъй че вече не вярвам в приказки за добри стрелци.
— Ами експертът по експлозивите? — попитах.
— Глупости! — рече Проктър.
— Така е — каза Синкфилд. — Господи, трябва само да платиш двайсет и пет цента за един брой на „Куиксилвър Таймс“ или каквото там сега издават ония чешити, да обърнеш, на страницата с рецептите и готово — там е всичко, дето трябва да знаеш за саморъчното изработване на собствена бомба.
— Значи изключваш експертите, а? — попитах аз.
Синкфилд въздъхна.
— Не ги изключвам. Заключенията си ги запазвам за бъдещето.
— Подозирате ли някого?
— Виж какво, Лукас…
— Какво?
— Искам да сътруднича на тебе и на Франк Сайз. Повярвай ми. По дяволите, нямам нищо против да ми друснат някоя хвалба в някой от онези осемстотин вестника. Кое ченге не иска такова нещо. Ама не ща да ми разправяш врели-некипели.
— Не ти разправям врели-некипели.
— Така ли?
— Да.
Той отново въздъхна.
— Можеш да продължаваш да си вреш носа навсякъде. Никой не те спира. Върши си работата. Чувам, че си доста добър. Ама не ми разправяй какво откриваш. Или пък, ако ще ми разправяш нещо, рендосай го добре преди това и недей да ми пробутваш твоите щуротии. Рендосай го хубаво, както направи с тая история за Олтигбе. Продължавай да се ровиш и да слухтиш, пък може и да изровиш нещо. И не ми казвай какво вършиш. Постарай се да не чувам за това. Постарай се никой да не знае нищо — освен тебе и още един друг човек — оня, когото дебнеш. И някоя сутрин, като излезеш и като си запалиш колата, бум — хвръкнала във въздуха, а ти заедно с нея и ето ти още едно убийство на моята глава.
Станах.
— Ще го имам предвид. Нещо друго?
Синкфилд сви рамене.
— Къде ще кацнеш сега?
— Мислех си за самия сенатор.
— Желая ти успех. Ще имаш нужда от него.
— Защо?
— За да се добереш до сенатора, ще трябва да минеш през Кони Мизъл.
— На тебе наложи ли ти се?
— Аз съм полицай, а не репортер.