— Точно така — рекох аз. — Все забравям.
Всеки вече трябва да е чувал за „Уотъргейт“. Съпругата на един американски министър на правосъдието някога се скъсвала да върти телефоните там. На това място се помещаваше Националният комитет на демократите, докато не бе направен опит за проникване, та се преместиха в друга, по-евтина сграда, макар че едното нямаше нищо общо с другото. Там живеят богатите. Най-богатите, средно богатите и някои не толкова богати. Познавам един шарлатанин, дето живее там и не е толкова богат. Всъщност едва смогва да плаща данъците си за колата. Но кара мерцедес за 12 000 и посещава най-добрите заведения, и всички в тоя град се надпреварват да му дават заеми — макар че не бърза много да ги връща, — защото живее в „Уотъргейт“. В сутерен. Едва беше събрал седемнайсетте хиляди за начална вноска и какво значение имаше, че прозорците били на девет инча от земята и предлагали единствена гледка — глезени и тротоар? Все пак това бе „Уотъргейт“. И всичко, което пише на луксозните му пощенски листове, за които все още дължи пари на „Копънхейвърс“, е името, „Уотъргейт“ и Вашингтон, окръг Колумбия. Никакъв пощенски код. Пощенските кодове са банални.
Бившият сенатор Робърт Ф. Еймс и Кони Мизъл живееха на най-горния етаж в един апартамент в „Източен Уотъргейт“. Струва ми се, че беше мансарден. Апартаментът имаше изглед към Потомак и Кенеди Сентър и към Вирджиния отвъд реката. Ако караш бавно, това е на седем и половина минути път от Белия дом. По-късно, в центъра на града, направих справка и установих, че сенаторът е платил за него 135 000 долара, което не е чак толкова много, макар че за същите пари човек би могъл да си намери някоя чудесна малка къщичка с шест стаи в Джорджтаун, с вълнообразен под, течащ покрив и малко история.
Не беше съвсем лесно да се добера до сенатора. Синкфилд излезе прав. Трябваше да се мине през Кони Мизъл, а тя не гореше от желание да ме пусне при Еймс. Бях свикнал с това. Когато бях на правителствена служба, малко от хората, които посещавах, имаха желание да се срещат с мене. Но го правеха, защото ако не искаха да говорят с мене, можеше да им се наложи да говорят пред някоя сенатска комисия. Сега, след като вече не бях на служба в правителството, трябваше да разчитам на името на Франк Сайз. То имаше същото въздействие като призовка от сенатска комисия. Хората ставаха приказливи. Срещаха се с мен и разговаряха с мен, защото си мислеха, че Сайз може да публикува онова, което те разправяха за себе си, вместо нещо друго, което можеше да изрови бог знае откъде.
Постарах се да запомня всичко в гостната, където седяхме двамата с Кони Мизъл. Франк Сайз обичаше подробностите. Имаше особена слабост към търговските марки. Според неговата теория, ако напишеш за някого, когото подозират, че е обрал каса, цялата история придобива неизмерима правдоподобност, ако, освен това се добави, че по време на обира заподозреният е носел двуредно сако от син оксфорд, бледосива риза, ушита по поръчка, без джобчета, вратовръзка „Графиня Мейра“ в бордо и зелени жокейски панталони. Мисля, че и аз съм на същото мнение. Автентичният детайл винаги може да влее достоверност в една хипотеза. Спомням си, че веднъж цяла седмица усмивката не слезе от лицето ми, когато случайно открих, че капитан Бонвил е бил левичар. Светът на историка е изграден от подобни малки открития.
Гостната беше огромна, навярно петнадесет на шестдесет и пет, едната й стена бе изцяло остъклена и гледаше към балкон с няколко шезлонга и масичка от стъкло и ковано желязо. Омръзнеше ли ви да гледате реката или Кенеди Сентър, бихте могли да броите самолетите, които кацат на Нешънъл Еърпорт.
Срещу остъклената, стена имаше камина от сив дялан камък, която стигаше до тавана. Две еднакви бели канапета ограждаха камината, а между тях беше сложен чворест изкривен пън от полирано дърво, който служеше за опора на парче стъкло, дебело около инч, чиято форма смътно напомняше бъбрек. Реших, че според декоратора това бе масичка за кафе.
Тук-там имаше няколко големи лампи и няколко кресла, а до една от стените беше поставена масичка за шах с източени крака, горната част на която представляваше шахматна дъска, изработена от инкрустирано дърво. Шахматните фигури бяха ориенталски, изваяни от слонова кост, и изглеждаха много стари.
На стените имаше и няколко маслени картини от „съвременни европейски художници“ — мисля, че така ги е определил декораторът. Повечето бяха градски пейзажи — градовете не можах да разпозная. Но боите бяха истински и платното бе истинско, и това може да е било всичко, което декораторът е целял.