— За Игнейшъс ли искахте да ме питате нещо, мистър Лукас? — каза сенаторът.
— Не — отвърнах аз и станах. — Мисля, че въпросите ми се изчерпаха.
Сенаторът не стана. Беше се загледал нанякъде. В пианото вероятно.
— Откакто се оттеглих от Сената, нямам кой знае колко работа, а предишните ми приятели като че ли започнаха да ме отбягват. Не мога да ги виня наистина. Но Игнейшъс наминаваше от време на време, пийвахме си по чашка-две и той ми разправяше истории за Биафра. Повечето лъжливи, разбира се, но бяха забавни. Той си беше, както се казва, мошеник, но имаше много чар и Каролин беше доста привързана към него.
Една сълза се търкулна по бузата на сенатора. По дясната. Струва ми се, че той не усети. Погледна ме и каза:
— Бедното момче нямаше нари, тъй че аз ще поема разноските по погребението му. Ще го погребат до Каролин. Мисля, че така ще бъде добре, нали, мистър Лукас?
— Ще бъде чудесно, сенаторе — рекох аз.
14.
Докато асансьорът слизаше, настроението ми ставаше все по-тягостно. Крушението винаги ме е потискало, а бившият сенатор Робърт Ф. Еймс беше истински крушенец. Не беше първият мъж, който пращаше всичко по дяволите заради една страхотна фигура и красиво лице. Ала малцина са го правили така глупаво. Реших, че никой не може да е толкова тъп, освен ако не му помагат.
Разбира се, такси нямаше. Това беше в тон с мръсното ми настроение. Сара бе взела колата, затова си казах наум някои хапливи приказки по неин адрес, а после реших, че една чашка алкохол може да ми помогне. Или дори няколко. Погледнах часовника си. Наближаваше единадесет. В „Уотъргейт“ имаше ресторант и бар, но сигурно нямаше да е отворено още напук на мен.
— Не искате ли да ви закарам, мистър Лукас? — Беше мъжки глас. Идваше отзад. Обърнах се: Артър Дейн — частният детектив на богаташите. „Дискретно направени поверителни справки. Издирване на изчезнали съпрузи. Документирани със снимки доказателства. Безплатни консултации. Заповядайте. Поне имаше на кого да си изкарам яда.
Не искам да ме закарате, искам да пия.“
Той се усмихна така, сякаш намираше това напълно в реда на нещата.
— Знам едно тихо местенце — каза той. — Имате ли нещо против да отидем заедно?
— Това случайност ли е — рекох аз — или държите под наблюдение онова любовно гнезденце горе двайсет и четири часа в денонощието?
Дейн се усмихна отново.
— Колата ми е тук — рече той. — И не е случайност. Търсех вас.
— Как се сетихте къде да търсите?
— Лейтенант Синкфилд ми каза.
— Добре — рекох аз. — Хайде да го видим това местенце.
Дейн караше кадилак, от малките, но все пак достатъчно хубав, за да не се смущават клиентите му, ако се наложеше да го паркира пред техните porte cochere16. Не беше добър шофьор. Караше като човек, който никога истински не се е интересувал от коли.
Барът, който бе избрал, се намираше на Пенсилвания Авеню, на около осем или девет преки западно от Белия дом. Помещаваше се в стара градска къща и беше известен като свърталище на местните ергени. Наричаха го „Крайбрежното владение“ и предполагам, че това бе толкова добро име за бар, колкото и всяко друго. Седнахме в едно сепаре и си дадохме поръчката на дългокосия сервитьор. Аз си поръчах мартини. Дейн поиска вносна бира. Бяхме единствените посетители.
Отпих голяма глътка от чашата си, без да си давам труд да спомена здравето на Дейн. Вкусът не беше съвсем наред, затова отпих още една глътка. Дейн не бе се докоснал до бирата си. Наблюдаваше ме. Дадох знак на сервитьора. Когато се приближи, му казах:
— Още едно от същото. И намира ли ви се „Лъки Страйк“?
— В автомата рече той.
— Окей. Донесете ми, ако обичате, един пакет.
Докато чаках, довърших мартинито. Бирата на Дейн си стоеше недокосната.
— Наистина искахте да пийнете нещо, нали?
— Точно така.
— Изглеждате нещо разстроен.
— Личи ли?
— Да — каза той. — Личи.
— Поражението — рекох аз. — Поражението ме разстройва.
Сервитьорът донесе втората ми чаша и цигарите.
Отворих пакета и запалих една, преди да успея да променя решението си. Беше първата ми цигара за повече от две години и след първото дръпване се запитах защо изобщо ги бях отказал.
— Предполагам, че говорите за сенатора — каза той.
— Да. За сенатора.
— Как ви се видя?
— Зле — рекох аз. — Много зле. Когато си тръгнах, ронеше сълзи.