— Мога ли да бъда сигурен, че имате нещо, което ще ми върши работа?
— Не можете.
Той мисли известно време може би цяла минута. После рече:
— Кога искате да се срещнете с мисис Еймс?
— Какво ще кажете за днес следобед?
— Тя няма нужда от реклама.
— Аз не правя реклами. Разследвам работите на съпруга й. Ако иска да е сигурна, че ще напиша истината, трябва да се срещне с мен. Иначе може да ми се наложи да мина без нейна помощ. А няма да е хубаво. Поне за нея.
Дейн кимна.
— Ще се върна след минутка — рече той. Стана и отиде в предната част на бара, където имаше телефонен автомат. Говори почти пет минути. Сигурно му се наложи дълго да я увещава. Когато се върна, той каза:
— Ще ви приеме в три и половина следобед. Знаете ли къде живее?
— Не.
— Ще ви начертая карта. Ще чертая, а през това време ще ми разказвате каквото знаете.
И тъй, разправих му всичко, което знаех. Или почти всичко. Докато приказвах, той чертаеше с химикалка върху някаква салфетка. От време на време ме поглеждаше с тези негови умни, студени, зелени очи, сякаш за да ми каже, че все още ме слуша, макар че и самият той не знае защо. Това засилваше желанието ми да говоря. Реших, че тази техника на слушане си бе изработил във ФБР. Или в ЦРУ. Все още ми приличаше на банкер, на предпазлив банкер и ме караше да се чувствам така, сякаш молех за заем, който не ми беше работа да искам. Чувствах, че съм щедър на приказки, а в доказателствата хич ме няма.
Когато най-сетне спрях да приказвам, Дейн продължи да чертае картата. По нея имаше всевъзможни чертички и стрелки и даже един старателно изрисуван компас, който сочеше на север. После той нацупи устни, както би направил банкер, когато е решил да каже „не“, и рече:
— Това не е много, мистър Лукас.
— Но е повече, отколкото знаехте преди.
— Нима? — каза той и повдигна прошарените си вежди.
— Какво повече имате от мен?
Той поклати глава, така както би го сторил изпълнен със съжаление банкер.
— Вече направихме сделката — рече той. — Ако намерите друго, което да предложите, обадете ми се.
— Имате ли нещо, което може да се окаже интересно за мен?
— Може би — отвърна той. — Може би.
Извадих пет долара и ги сложих на масата.
— Позволете ми поне да платя пиенето — рекох аз. Да си саркастичен с Дейн е губене на време. Той каза:
— Щом настоявате — и ми подаде картата. Погледнах я и ми се стори, че е доста добре нарисувана. Тя вероятно беше и единственото нещо, което той даваше през този ден.
Когато се прибрах у дома, Сара ме подуши и рече:
— О, май сме си пийнали тази сутрин, а?
— И сме пушили — казах аз.
— Какво се е случило?
— Имах неприятна сутрин.
— Какво друго?
— Трябваше да изслушам куп лъжи.
Тя ме хвана за ръката.
— Детето спи. Можем да се качим горе, да си легнем и там ще ми разкажеш всичко.
— Мислиш си, че това помага при всякакви случаи, нали?
— А ти?
— Почти винаги — рекох аз и се засмях.
И тя се засмя.
— Имаме ли време?
— Сега не, но ще намерим време тази нощ. Или по-рано довечера.
— Окей, щом не искаш — да е по твоему, тогава поне хапни нещо.
— Какво ще ми предложиш?
— Какво си пил?
— Мартини.
Тя кимна.
— Сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр. Те ще поемат джина.
След сандвичите, които никак не бяха лоши, отидох до стенния телефон, вдигнах слушалката и погледнах часовника си. Беше дванадесет и половина. В Лос Анжелис бе девет и половина. Набрах кода на Лос Анжелис — 213, после набрах онзи номер на Крествю, който Кони Мизъл ми беше споменала сутринта. Бях сигурен, че го помня. Бях си го повтарял наум много пъти. Крествю 4–8905 — номерът, на който се обаждала всеки следобед в три и четиридесет и пет, за да съобщи на майка си, че се е прибрала благополучно от училище.
Чу се обичайното бръмчене и щракане — после телефонът даде свободно. Вдигнаха на четвъртото позвъняване и един мъжки глас каза:
— Стейси.
— Какъв Стейси? — попитах аз.
— Барът на Стейси, приятел, и ако си жаден, не отваряме преди десет.
— Откога имате този номер?
— Откакто отворих тая кръчма преди двайсет години. Самотен ли си, драги, или наистина искаш нещо?
— Ти ли си Стейси?