— Аз съм Стейси.
— Просто съм самотен — рекох аз и окачих слушалката.
15.
Каратата, която бе начертал Артър Дейн, ме насочи към Главното шосе номер 50, покрай Анаполис, през моста на залива Чесапийк и на юг до Истън. Там отбих на запад, по шосе номер 33, което минаваше по средата на дълга, врязана в залива ивица земя. Намирах се в окръга Талбът, а в окръга Талбът има повече милионери на глава от населението, отколкото в който и да е друг окръг в Мериланд, което означава нещо, защото Мериланд гъмжи от милионери и много от тих живеят край залива Чесапийк.
От шосе номер 33 отбих по тесен път, който се виеше към брега. Именията, покрай които минавах, изглежда, до едно си имаха имена — някои доста чудати, като „Безразсъдството на старата дама“ и „Защо не?“. Все се оглеждах за едно, наречено „Дънровин“, но не можах да го открия.
Имението на мисис Робърт Ф. Еймс се казваше „Френското заливче“. За това осведомяваше грапава стоманена плоча с релефни букви. Плочата бе взидана в една от двете еднакви каменни колони, които оформяха входа. Имаше също така и голяма желязна порта, но тя бе отворена. Изглеждаше така, сякаш винаги е отворена.
Завих през портата и продължих по дълга криволичеща алея, настлана с ломен пясъчник. Алеята се виеше между два реда английски брястове с варосани стволове. Къщата се намираше на върха на малко възвишение. Тя ми хареса. Би се харесала на всеки. Беше построена от продълговати тесни блокове сив камък. Покривът й беше направен от истински медни цигли, придобили тъмен мъждивозелен цвят от соления въздух, но те щяха да издържат вечно. Къщата бе голяма, едноетажна, разпростряла се в множество чупки, сякаш трябваше да се предостави на всяка от стаите красив изглед към залива.
Зад къщата с нейния четириместен гараж се намираше конюшнята, изградена от камък, и опасаната с бял зид ливадка за конете. До конюшнята имаше дълга ниска редица от кучешки колиби. Самата къща бе заобиколена от около два акра добре подравнена морава. Имаше също няколко високи стари бора за сянка и няколко храста за украса, а отвъд тях, зад къщата, бе пасбището, което се спускаше чак до мочурището, опасващо залива.
Паркирах пинтото, слязох и прекосих червеникавата бетонена настилка, която водеше до входната врата. Беше стара врата, широка и голяма, а износените й и резбовани крила разказваха някаква история — за един от кръстоносните походи, както личеше.
Натиснах звънеца и зачаках. Не чаках дълго. Отвори ми подвижният мургав млад мъж, който бе помогнал на мисис Еймс да слезе от колата на погребението на дъщеря й. Носеше същия тъмносив костюм, който не приличаше съвсем на униформа. Всъщност не съм сигурен дали беше същият костюм. Може да е имал седем такива. Реших, че той навярно представляваше комбинацията иконом-шофьор-лакей — някой, към когото да се обърнеш, ако имаш нужда да ти карат колата, да ти оседлаят коня, да ти сервират питие или да ти заредят ловджийската пушка. Няма много слуги от мъжки пол в Съединените щати, но голяма част от онези, които са останали, можете да срещнете в богатите тихи имения, разпрострели се край бреговете на мерилендския залив Чесапийк.
Имаше учтиво, спокойно лице, не съвсем красиво и за момент черните му очи се задържаха изпитателно върху мен. Не личеше да му бях направил особено впечатление, така че преди да успее да каже „Не приемаме“, аз рекох:
— Мисис Еймс ме очаква.
— Мистър Лукас?
— Точно така.
— От тук, моля.
Последвах го по широк коридор. Ореховата ламперия, дебелият кафяв килим, тежките мебели и маслените картини в мрачни топове незабавно спечелиха одобрението ми. Смятах, че точно така трябва да се харчат парите, стига човек да има много. Това беше добра, солидна стока — такава ще изкара цял живот.
Младият мъж в тъмносивия костюм отвори една врата, отстъпи встрани и рече:
— Мистър Лукас е тук, мисис Еймс.
Влязох в огромна правоъгълна стая. Една от стените беше изцяло от термостъкло — от пода до тавана. Тя откриваше грандиозен изглед към залива, чиято синева в този майски следобед бе осеяна с бели зайчета, образувани от лекия ветрец. Всичко останало в стаята трябваше да се бори със залива за правото на внимание, само камината, която заемаше отсрещната дълга стена, успяваше да му съперничи. Повдигната около фут над пода, тя бе достатъчно висока, за да може в нея да влезе човек с шестфутов ръст, без да се навежда, достатъчно дълбока и достатъчно дълга, за да може едно малко пони да се завърти вътре няколко пъти. Освен това изглеждаше стара — много стара, и аз реших, че мисис Еймс навярно я бе намерила в същия замък, откъдето бе купила и входната врата. В това нещо дори гореше огън. Три цепеници по пет фута, дълги и дебели почти колкото телеграфни стълбове, весело пращяха върху голяма стара месингова пиростия, прогонвайки хладината, която се промъкваше откъм синята вода на залива дори в този майски следобед.