Стаята беше мебелирана с ниски удобни кресла и канапета с тапицерия в топли есенни тонове, които бяха подредени така, че в зависимост от настроението си човек можеше да наблюдава залива или да съзерцава мечтателно камината. В единия ъгъл имаше роял, поставен точно както трябва, за да застанеш край него в някоя студена зимна нощ, с чаша в ръката, припявайки песничка от студентските години, напълно откъснат от далечния външен свят.
Тя бе застанала пред камината и ме гледаше, докато прекосявах стаята. Когато стигнах до средата, каза:
— Здравейте, мистър Лукас. Аз съм Луиз Еймс.
Реших, че е на четиридесет и пет години само защото знаех, че бе имала двадесет и две годишна дъщеря. Изглеждаше по-млада — достатъчно млада и достатъчно елегантна, за да носи плътно прилепващите светлокафяви панталони, очертаващи стегнатия й закръглен ханш и плоския корем — не личеше да са пристегнати с колан. Носеше и жълт пуловер, вероятно от кашмирска вълна, който също изпълваше добре.
Беше все още хубава жена — почти красива, с къса кестенява коса на вълни, която беше почнала да се прошарва по краищата; със сърцевидно лице и нежна брадичка; наситенокафяви очи с тъмни кръгове от някаква сянка или тъга; кожа с красив загар, в никакъв случай — загрубяла; хубав прав нос и уста, която сякаш бе забравила да се усмихва.
— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете толкова скоро — рекох аз.
Тя наклони леко глава и за момент ме огледа изучаващо, както би гледала лоша картина, нарисувана от добър приятел.
— Е, поне не приличате на лъжец — каза тя след дълга пауза.
— За такъв ли ме смятат?
— Все пак работите за човек на име Франк Сайз.
— Точно така.
— Струва ми се, че той наема лъжци превъзходни лъжци, разбира се. Вие просто не приличате на такъв.
— Още уча занаята — отвърнах.
Тя понечи да се усмихне, но очевидно се разколеба.
— Седнете, мистър Лукас. Ще откриете, че онова кресло там е много удобно.
Седнах в креслото, което ми посочи. Тя остана пред камината.
— Ще пиете ли нещо? Аз ще пия.
— Добре ще ми дойде — рекох аз.
— Скоч?
— Чудесно.
Тя направи една-две крачки наляво. Реших, че стъпи върху някакъв бутон, защото миг по-късно в стаята влезе мургавият млад мъж, носейки сребърен поднос с гарафа, сифон за сода, сребърна кана с вода, сребърна кофичка с лед и две чаши. Трябва да са го репетирали много пъти.
Той поднесе първо на мене. След като си приготвих питието, Луиз Еймс приготви своето, а младият мъж изчезна, както предположих — обратно на своя пост в кухнята. Съпругата на сенатора вдигна чашата си едва-едва и каза:
— За щастливите бракове, мистър Лукас. Женен ли сте?
— Вече не — рекох.
— Карахте ли се много?
— Не, всъщност не.
Тя кимна:
— Май това е сигурен признак, че един брак отива по дяволите — когато вече не си струва дори да крещиш.
— Да — рекох аз, мислейки си за Сара. Нашето не беше съвсем брак, но все още падаше голяма караница.
— Дошли сте да говорим за мъжа ми, нали?
— За него и за други неща… или хора.
— За кого например?
— Артър Дейн — рекох аз. — Защо сте го наели?
Тя отпи от чашата си.
— За да се грижи за моето капиталовложение — отвърна тя.
— Какво капиталовложение?
— Знаете ли с какво се занимаваше съпругът ми, когато се оженихме?
— Бил е преподавател.
— Беше лектор по въпросите на държавното управление в университета в Индиана и с политическите си качества и късмета си до петдесет години можеше да стане доцент. Вместо това на четирийсет и шест години той стана сенатор на Съединените щати и аз му купих тази кариера, стъпка по стъпка, от щатски представител до щатски сенатор и вицегубернатор — защото каза, че точно това искал. Пътят му до Сената ми струваше кръгло два милиона долара. Това е огромно капиталовложение, мистър Лукас, но ето че отиде на вятъра, та затова наех Артър Дейн. Да разбере защо.
— Това ли е всичко?