— Да.
— Но това не е толкова важно.
— Кое е важно?
— Тогава сексът взе нещо да не върви. Поне между нас двамата. Той си намираше уличници, дето нямаха нищо против да носят неговите престилки, а пък аз си намерих… е, видяхте какво съм си намерила.
— Как се казва?
— Този ли? Този се казва Джонас. Джонас Джоунс и знае всички трикове.
— Знаете ли какво, мисис Еймс?
— Какво?
— Говорите прекалено много. Нямам нищо против да ви слушам, но наистина говорите много.
Тя сви рамене.
— Може и да е така — рече тя, като разклати чашата си. — И пия много. Но искам да ви обясня нещо. Желаете ли да ме чуете или не?
— Слушам ви.
— Та караше си той със своите курви, дето нямаха нищо против да носят престилките му, докато най-после намери онова, от което наистина е имал нужда — една добра пухкава женичка, дето да се грижи за него като майка, да го кътка, да се държи с него като с дете, каквото си е всъщност, и да си слага престилката в леглото, без да се притеснява въобще. Бог знае на какви сладки играчки са си играели. На доктори сигурно.
— Става дума за бившата му секретарка, нали? За Глория Пипълс.
Тя кимна.
— Вие бяхте на погребението на дъщеря ми, нали? Артър Дейн ми каза, че сте били. Тогава сигурно сте видели малката Глория. И сте я чули. Бедната мила сладка малка мишка Глория. Това продължи пет години. Дори повече, ама на него и през ум не му минаваше, че подозирах нещо. Е, тя само затвърди моето предположение.
— И какво е то?
— Че сексът не е това, с което Кони Мизъл държи мъжа ми. Трудно ми е да определя точно, но аз съм по-скоро като тази Мизъл, отколкото като бедната малка Глория. А той предпочита Глория. И когато тя му омръзнеше, щеше да си намери някоя друга, която да е още повече като… е, по дяволите, защо пък да не го кажа? Повече като майче.
— Така ли мислите?
Тя изпразни чашата си.
— Сигурна съм. Артър Дейн не е първият частен детектив, когото наемам. Имам някои интересни записи. Може би ще наминете някой дъждовен следобед да ги чуете. Мислите ли, че ще могат… както се казва… да ви възбудят?
— Не ми се вярва.
— Да пийнем по още едно.
— Добре.
Този път тя се затрудни малко, докато намери бутона под килима, но все пак го намери и Джонас Джоунс отново се появи с подноса. Докато се навеждаше към мене, той беше с гръб към Луиз Еймс. С едва доловимо движение на устните си той каза точно толкова високо, че да го чуя:
— Не пипай чужда стока, приятелче.
— Твоя ли е? — рекох аз.
Той почака, докато приготвя питието си. Сетне изопна гръб и каза с нормален глас:
— Точно така, сър. Много ви благодаря.
След като Джоунс си излезе, тя рече:
— Знаете ли, не беше лош сенатор. Дори можеше да стане голям човек. Има ум в главата си. Или поне имаше.
— Какво според вас се е случило? — попитах аз.
— Тя. Ето какво се е случило.
— Искам да кажа: преди това?
Тя остави чашата си върху камината, взе пакет цигари, изтръска една и я запали.
— Искате ли цигара? — Поднесе пакета към мене. Бях почти забравил, че съм пропушил.
— Не, благодаря — отвърнах аз, — ще си остана на тези.
Запалих една „Лъки Страйк“ — седмата за деня.
— Преди това ли? — подзе тя. — Ами преди това имахме малък разговор. Преди около четири години. Тогава все още си мислеше, че може да стане президент, а аз си въобразявах, че един ден ще бъда първата дама. Това щеше да ми хареса, знаете ли?
— Не се съмнявам.
— Та тогава имахме онзи малък разговор. Бяхме безкрайно любезни един към друг и безкрайно официални. Решихме, че разводът едва ли ще провали кариерата му, но той положително няма да е от полза. Затова решихме, че аз ще купя някое достатъчно отдалечено от Вашингтон място, за да му бъде невъзможно да се прибира. По този начин той можеше да наеме апартамент в града, без да дава повод за приказки. Така и направи. Нае апартамент в „Шорам“, а аз купих „Френското заливче“. После всеки пое по своя път — той с малката Глория, а аз… аз с моите кучета, моите коне и един жребец, който да обслужва лично мен. Тук устройвахме минимален брой приеми, а във Вашингтон излизахме заедно в обществото само когато беше невъзможно да отсъстваме. Но не беше чак толкова често. Политиката си остава мъжка територия.
— Какво мислеше дъщеря ви за вашето споразумение?
Луиз Еймс хвърли цигарата си в камината. Беше с гръб към мен.