Ала не ми се наложи да я отблъсна. Направи го друг. Един глас каза:
— Имате ли нужда от още нещо, мисис Еймс? — Беше Джонас Джоунс, застанал до вратата, която мислех, че води към кухненските помещения. Погледнах към него над рамото й. Той ме стрелкаше с черните си очи. Лицето му бе леко разкривено и пребледняло, ала гласът му не издаваше нищо. Говореше все така любезно. Малко студено може би, но любезно.
Тя не се отдръпна бързо назад, нито се стресна. Ръката й се плъзна надолу по сакото ми, бавно, после тя се обърна:
— Мистър Лукас тъкмо си тръгва, Джонас. Ще го изпратиш ли?
— Да, мисис Еймс.
Той прекоси стаята и застана до другата врата, която водеше към широкия коридор.
— Някой път трябва пак да си поговорим — каза ми тя. — Някой близък ден.
— Окей — рекох аз. — Ще си поговорим.
— Може да ви спести много труд — каза тя. — Освен това може да се окаже доста интересно. И за двама ни.
— Може — отвърнах аз.
— Ще ви се обадя.
— Непременно — рекох аз, обърнах се и се отправих към вратата, която Джонас Джоунс държеше отворена.
Той ме последва по коридора, мина вляво и ми отвори голямата стара резбована врата.
Поспрях и го погледнах.
— Харесва ли ти службата тук? — попитах аз.
— По-добре е, отколкото в Маями Бийч, драги — рече той. — Конкуренцията не е голяма.
— Искаш ли да си я запазиш?
Той кимна.
— Имам такова намерение.
— Тогава върви да си изпълняваш задълженията — казах аз.
16.
На международното летище в Лос Анжелис наех един зелен шевролет импала, спрях в някакъв мотел на Уестърн Авеню, недалече от „Уилшир“, окачих си костюма в гардероба, друснах се два пъти върху леглото, приготвих си питие от бутилката уиски, която носех от Вашингтон, вдигнах слушалката и позвъних на Франк Сайз.
— Намирам се в мотел „Гамайн“ — рекох аз.
Попита ме за номера и след като му го съобщих, каза:
— Обърнах града надолу с главата, но не открих нищо определено. Бил е там много пъти, но кой ли не е бил? Първия път — през двайсет и девета, когато е бил деветгодишен. Същата година е ходил и да види Големия каньон, както и Йелоустоун парк, Йосемити, Сан Франциско и езерото Флатхед. То е в Монтана.
— Цяло пътешествие — рекох аз.
— Пътували са с кола — каза Сайз. — С „Есекс Сюпър Сикс“ — модел двайсет и осма година, ако те интересува.
— Цялото семейство ли?
— Майка му, баща му и седемгодишната му сестра. Марта. Тя е починала от детски паралич през трийсет и пета.
— Какво да се прави — рекох аз. — После кога е идвал пак?
— Няколко десетки пъти след това — каза Сайз. — Господи, всички ходят в Калифорния. Не успях да разбера много за пътуванията му дотам, преди да стане сенатор, но след това е ходил петнайсет пъти. Горе-долу три пъти в годината.
— В Лос Анжелис ли?
— Ходил е навсякъде. Понякога в Лос Анжелис. Понякога в Сан Франциско. Два пъти в Сакраменто. Веднъж в Сан Диего. Имал е приятел в Ла Йола. Отсядал е там два пъти.
— Приятелка ли? — запитах аз.
— Съквартирантът му от студентските години.
— От това може да излезе нещо — рекох аз. — Как се казва?
— Името му е Джон Свендсън, но няма да ти бъде от полза. Починал е преди четири години. Еймс е бил на погребението му.
— Окей — казах аз, — а преди да стане сенатор?
— Мейбъл говори по телефона с майка му тази сутрин. Тя живее в Индианаполис. От нея научихме за оня „Есекс Сюпър Сикс“. Тя е стара дама и приказва почти цял час — повечето време за онова пътуване. Не можа да си спомни друг път той да е ходил там, освен през войната. Отплувал е с параход от Сан Франциско.
— Бил е щурман, нали?
— Щурман от военноморския флот. По-точно — от морската пехота. Бивало си го е. Върнал се е капитан.
— Кога?
— Според Пентагона бил е демобилизиран на четиринайсети август четирийсет и пета.
— В деня на победата над Япония.
— Точно така.
— Къде са го уволнили?
— Майка му казва, че в Лос Анжелис и че два дни не е могъл да се прибере вкъщи, защото все му отлагали полета, та сладкишът, който била опекла за него, престоял.
— Ако е бил от морската пехота, значи са го уволнили в Кемп Пендълтън. Това е извън Лос Анжелис. Има ли нещо друго?