— Пропиляхме си цялата сутрин, за да ти съберем всички тия сведения.
— Не е много — рекох аз.
— Това имаме.
— Е, мисля, че ще изровя нещо там — казах аз.
— От къде?
— Не знам още.
— Точно от това се страхувах — рече той и затвори.
Фирмата „Колинсън енд Кърни“ — инженерни консултации — се помещаваше на втория етаж на триетажна сграда с вътрешен двор, на Бевърли Булевард. Изкачих стъпалата и тръгнах по открития коридор, който гледаше към двора. Нямаше звънец, тъй че влязох, без да чукам. Зад неугледно сиво метално писалище седеше жена. Беше заета с кръстословицата на „Таймс“. Имаше няколко неудобни на вид стола, каквито се срещат обикновено в зъболекарските кабинети, две-три снимки по стените — на разни висящи мостове, от които не можах да разпозная нито един, и тъкано конопено килимче на пода.
Жената изглеждаше мъничко под шейсетте. Имаше оскъдна оранжева коса и оскъдна оранжева усмивка. Имаше и по едно кръгло оранжево петно на всяка буза. Тя ме погледна през двуфокусните си очила с издължени в краищата рамки — такива се носеха преди петнадесет-двадесет години.
— Губите си времето, ако сте дошли да продавате — рече тя хладно. — Мистър Кърни идва само във вторник и четвъртък.
— А ако поискам да си построя мост в петък?
— Ха-ха-ха — рече тя, сякаш го четеше.
— Не върви ли бизнесът? — запитах я аз.
Тя се върна към кръстословицата си.
— Умряла работа — отвърна тя.
— Ако мистър Колинсън и мистър Кърни се застояваха повече време тук, нещата може би щяха да потръгнат.
Тя остави химикалката и сложи разперени длани върху бюрото. Оранжевите й нокти бяха в тон с останалата част от грима й. Забелязах, че очите й са сини като яйце на червеношийка. Оранжевото не ги разкрасяваше.
— Мистър Колинсън — рече тя — е мъртъв от петнайсет години. Мистър Кърни е на седемдесет и седем и идва тук само за да избяга от жена си. Жена му, бих добавила, е кучка. Колкото до мостовете, ние не строим мостове. Ние ги проектираме. Или по-точно казваме на хората как да ги проектират, но от девет години насам не сме казвали на никого как да си проектира мост.
— Значи нещо сте позакъсали — рекох аз.
— Какво собствено ви интересува? — Тя сви ръце и опря брадичка на тях. — Хайде, излъжете ме нещо. Няма да ви се разсърдя. Умирам от скука.
— Отдавна ли работите тук?
— През юни ще станат трийсет и една години.
— Интересуват ме някои хора, които са работили при вас.
Тя се усмихна.
— О, добре, значи ще поклюкарстваме. Кой? Познавах всички.
— Някой си Мизъл. А също и жена му. Доколкото знам, Мизъл е бил инженер.
— Вие от финансовата служба ли сте?
Поклатих отрицателно глава.
— Ченге?
Отново поклатих глава.
— Съжалявам — рекох, аз съм нещо като репортер.
— Но не от телевизията, нали? — В гласа й прозвуча разочарование.
— Не. Аз работя за Франк Сайз.
Както обикновено, тромпетите екнаха, барабаните гръмнаха и мостът се спусна. Почти винаги ставаше така, щом споменех името на Франк Сайз пред онези, които жадуваха за внимание. Изглежда, има много такива хора. Те не само че изгарят от желание да говорят — те са готови да ви кажат повече, отколкото знаят. Всъщност те често казват неща, които не са казвали никому защото са се срамували да ги кажат или пък са се страхували. Но срамът и страхът сякаш се изпаряват, щом се появи възможност да видят имената си в печата или лицата си по телевизията. Понякога си мисля — навярно чувстват, че това е последният им шанс да станат безсмъртни. Но не съм много сигурен.
Жената с оранжевата коса рече:
— Казвам се Фийби Мейс.
— Аз съм Дикейтър Лукас.
— Няма ли да си го запишете?
— Кое?
— Името ми.
Освен това харесва им да си водите бележки. Навярно така имат време да измислят по-хубави лъжи.
— Вече не го правим отвърнах аз. — Старомодно е.
— Как, за бога, успявате да запомните всичко? — рече тя. — Аз не помня нищо, докато не си го запиша.
— В задния джоб имам малък магнетофон — казах аз. Дръпнах левия си маншет и й позволих да хвърли поглед на часовника ми. — Този часовник представлява трийсет и три секторен многофазен насочен микрофон. От тези, които използуват космонавтите.
Тя кимна.
— Чувала съм за тях. От телевизията.
Чувала си я, помислих си аз. Не знам защо си направих труд да я излъжа. Може би защото изглеждаше толкова отегчена. И толкова самотна. Поне щеше да има за какво да говори цяла седмица. Ако имаше с кого.