— Кажете ми нещо за Мизъл — рекох аз. — Работил ли е тук около петдесет и шеста или петдесет и седма?
— Възможно е каза тя. Какво е направил?
— Не знам дали е направил нещо — рекох аз. — Може и да е умрял, кой знае.
Тя изсумтя.
— Най-много да е пукнал от пиене.
— Но е работил тук, нали — като инженер.
— Инженер! — В нейните уста прозвуча като кротка псувня. — Беше чертожник и се задържа само четири седмици. Лично мистър Колинсън го изхвърли. Това беше едно от последните неща, които направи, преди да се разболее.
Кимнах.
— А съпругата на Мизъл? Работила ли е тук?
Тя пак изсумтя.
— Каква съпруга? Били Мизъл никога не е бил женен. Запиваше се по цели нощи, закъсняваше всяка сутрин, вонеше на бъчва и разправяше такива невъобразими лъжи, та да ти стане смешно, защото беше… как да ви кажа… толкова доволен от това. От всичко.
— Кога е работил тук?
— От петнайсети май до петнайсети юни 1956.
— Как сте запомнили толкова точно?
С дясната си ръка тя оправи една щръкнала оранжева къдрица.
— Били Мизъл не се забравя лесно — подсмихна се тя.
— Вие сте мис Мейс, нали? — рекох аз.
— Точно така. Мис Мейс. Не мисис Мейс, нито миз Мейс… или както го произнасят там разни превзети копелета.
— Казвате, че пиел много?
— Тогава всички пиеха много. Били просто пиеше повече от другите. Не беше пияница, просто обичаше да се повесели.
— Беше ли добър чертожник?
— Следобед работеше добре. Много добре и много сръчно. Но сутрин не го биваше за нищо.
— А вие как се отнасяте към пиенето? — попитах аз.
Тя повдигна изскубаните си вежди. Бяха тъмнокафяви.
— Искате да кажете изобщо?
— Не, конкретно — рекох аз. — Имах предвид по-конкретно бутилката „Джей енд Би“ в левия ми заден джоб.
— Точно до магнетофона, а?
Аз се ухилих.
— Точно така.
— Чакайте да донеса чашите.
Тя извади две зелени пластмасови чаши от едно чекмедже на бюрото и ги сложи пред нас. Напълних ги щедро и двете.
— Да сипнем ли и малко минерална вода? — попита тя.
— Добре.
В ъгъла имаше хладилник, стар модел, с голяма, обръщаща се надолу бутилка, която загъргори, когато жената наливаше вода в двете чаши. Тя ми подаде моята чаша, после леко вдигна своята и рече:
— За старите фльорци.
— Не сте чак толкова стара — казах аз.
Тя отпи и отново приглади косата си. Помислих си, че на пипане трябва да е като ръждясало желязо.
— Държа се — рече тя.
Аз се ухилих отново.
— Имате ли си приятел?
Тя направо се изчерви.
— Има един дърт глупак, дето се занася с мене. С единия крак е в гроба, ама не иска да се признае за стар. Кара една джипка. Разбира се, има и друга кола, но обича да идва и да ме извежда с джипката.
— Сигурно е забавно.
— Аз си знам колко е забавно — рече тя. — Ставаме за смях, ей богу, ама е по-добре, отколкото да си играем на шафълборд17. Не си ли ги виждал?
— Кои?
— Нашите по-възрастни съграждани. Само да ги видиш как дремят из Макартър Парк и чакат да умрат. Поне старият Фред не е като тях.
— Фред е твоят човек, нали?
Тя кимна.
— И знаеш ли къде е сега?
Завъртях глава отрицателно.
— Взима уроци по летене. Няма и да го пуснат сам, ама обича да лети с инструктор и да се забавлява.
— Знаеш ли какво? — рекох аз.
— Какво?
— Бас държа, че се сещам защо помниш Били Мизъл така добре.
— Защо?
— Да пукна, ако не се е увъртал около тебе, а? Сигурно затова и са го уволнили. На твоя шеф това не му е харесвало. На мистър Колинсън, искам да кажа.
Лицето й се посмекчи. Може да е било от уискито, но ми се иска да мисля, че е било от спомена.
— Бях много стара за Били.
— Не си била много стара за него. По това време да си била най-много на трийсет и две-три — рекох аз, като намалих с осем-девет години приблизителните си изчисления.
— Бях на трийсет и осем — каза тя, навярно сваляйки също някоя и друга годинка. — Той я имаше, я нямаше трийсет. Щурав човек. Направо щурав.
— Какво стана с него?