Излязох от двора и само два пъти взех погрешен завой, преди да стигна до Холивуд Фриуей, който водеше към центъра. Добрах се до един паркинг, възможно най-близо до Темпъл и Бродуей, и преместих каквото беше останало от уискито в жабката. Служителят от паркинга забеляза това и рече:
— Тц-тц. Има закон за тая работа.
— Настинал съм — казах аз.
— Боже мой, колко лошо. Аз също.
— Заповядай.
— Шегуваш ли се? — рече той.
— Съвсем не. Само внимавай, за калниците. Взел съм я под наем.
— Е, благодарности, малкия, може една глътка.
— За твойта настинка.
— Точно така — рече той, — за мойта настинка.
Взех талона, който ми подаде, и тръгнах пеша към новата сграда на Градския архив в Лос Анжелос, построена преди пет години в търговската част на града в Сивик Сентър на Норт Бродуей номер 227.
В сградата открих указател, който ме осведоми, че трябва да търся стая номер 10. Стая номер 10 се намираше на приземния етаж и в нея, зад едно дълго гише, седеше симпатична малка блондинка, която никак не изглеждаше недоволна от това, че е чиновничка. Всъщност тя като че ли се гордееше с факта, че познава всички тънкости на работата си. А нейна работа бяха удостоверенията за раждане.
След като й обясних каква важна птица съм, тя рече:
— Знаете ли, понякога чета неговата рубрика.
— Много добре.
— Все като че ли беснее за нещо. Така ли е?
— Обикновено.
Не бих могла да беснея така без прекъсване.
— Аз също.
— С какво мога да ви помогна?
— Искам да направя справка за едно момиче на име Кони Мизъл. Или може би Констънс.
Тя запита:
— В Лос Анжелис ли е родена?
— Да.
— Знаете ли кога? Ако знаете датата, ще стане по-бързо.
— Двайсет и първи май, четирийсет и шеста — отвърнах аз.
— Почакайте само минутка.
Всъщност бяха три минутки. Тя донесе формуляр с големината на лист за писма.
— Самите удостоверения за раждане са в Държавния архив — занарежда тя с напевния глас на човек, който е повтарял същото безброй пъти. — Не мога да ви дам дубликат, но мога да ви кажа какви сведения съдържа.
— Много добре — рекох аз. — Как е цялото име на детето?
Тя погледна формуляра.
— Констънс Джийн Мизъл.
— Бащата?
— Франсис, липсва, Мизъл.
— Какво значи липсва, второто име ли?
— Да.
— С какво се е занимавал?
— Това е номер тринайсет — рече тя. — Основна професия — музикант.
— А какво е работила майката?
— Това е номер осем. Тук е написано — домакиня.
— Какво още има там?
— Има двайсет и седем точки. Продължителност на пребиваване, месторождение на майката, раса на бащата, постоянно местожителство на бащата, моминското име на майката, името ма болницата, адрес, деца, родени от майката…
— Ей това — казах аз.
— Номер двайсет и едно рече тя. — Деца, родени от майката — две. Живи — две. Починали — няма. Недоносени няма.
— Какво е било другото дете попитах аз, — момиче или момче?
— Момче.
— И как е моминското име на майката?
— Гуендолин Рут Симс — отвърна малката блондинка. — Сега нямаме много Гуендолини. Хубаво е и малко старомодно, нали?
— Малко — рекох аз. — Тази ваша система на картотекиране позволява ли да се разбере името на брата?
— От същия баща ли е?
— Не знам — отвърнах аз. — Но не ми се вярва.
— Знаете ли името на брата?
— Не.
— Дата на раждане?
Поклатих глава.
— А името на майката? Искам да кажа не моминското й име, а по мъж?
— Не.
Тя поклати глава със съжаление. Това не й хареса. Излагаше професията.
— При нас така са подредени нещата, че е невъзможно да се установи това само с моминското име на майката. Ех, много съжалявам.
— Добре, оставете — рекох аз. — Можем ли да опитаме с още едно име?
— Разбира се. — На лицето й грейна усмивка.
— Знам само годината на раждане и името.
— Достатъчно е.
— Годината е 1944, ще ви кажа как се пише името. — Съобщих й името на Игнейшъс Олтигбе и този път, тъй като не знаех датата на раждане, това й отне малко повече време. Около пет минути. Не знам защо попитах за кръщелното свидетелство на Олтигбе. Може би защото беше застрелян пред дома ми и си помислих, че някой му дължи малко безсмъртие, дори то да се състоеше само в установяване на факта, че е бил роден. А може би от най-обикновено любопитство — да разбера как посред Втората световна война в Лос Анжелис се ражда един нигерийски вожд. Понякога обичам да се самозалъгвам и си въобразявам, че притежавам някакъв гениален нюх, какъвто имат великите историци, когато правят съдбоносни открития. Лошото на тези съдбоносни открития е, че стават, защото някоя скучна събота в Лондон или в Бостън, или в Сан Франциско на някой му доскучава и решава да си разчисти тавана.