Когато малката блондинка се появи отново, на лицето й се мъдреше строга, укорителна усмивчица.
— Знаели сте от самото начало, нали? — рече тя.
— Какво да съм знаел?
— Добре — каза тя, — ще си поиграем още малко на криеница. — Тя погледна към формуляра на гишето. Опитах се да прочета нещо, както беше обърнат, ала гласът й ме стресна.
— Игнейшъс Олтигбе, роден на деветнадесети декември 1944 година. Име на бащата — Обафеми Олтигбе. Раса — негър. Националност — етиопец.
— Горе-долу са познали.
— Наистина ли е бил етиопец?
— Нигериец — рекох аз.
— Е, и двете са в Африка, нали? Мисля, че в четирийсет и четвърта на всички африканци им викаха така — етиопци.
— Сигурно.
— Основно занятие на бащата — продължи тя — студент.
— А коя е майката? — запитах аз.
— Вече знаете — отвърна тя.
— Какво да знам?
— Майката е същата.
— Сигурна ли сте?
— Трябва да е тя — отвърна момичето, — освен ако на един и същи адрес на Гауър Стрийт са живели две момичета с моминско име Гуендолин Рут Симс.
18.
Служителят от паркинга ме погледна особено, когато му подадох талона и платих таксата. Реших, че усмивката на лицето ми трябва да е изглеждала малко глуповата. Това беше усмивката ми на историк — тази, която се появява на лицето ми, когато открия нещо от изключителна важност, като факта например, че капитан Бонвил е имал сиви очи, а не сини, както смятаха повечето историци. Ето че бях направил огромно откритие.
Точно така се чувствах сега, когато бях открил, че Кони Мизъл и Игнейшъс Олтигбе са имали една и съща майка. Ако бях просто велик детектив, щях да го нарека съдбоносна улика. Но тъй като в този момент аз гледах на себе си като на велик историк, реших да му сложа етикета „гениално откритие“ — едно от тези открития, които допълват липсващата брънка на фактите, хвърлящи нова светлина върху отдавна отминала епоха. Кони Мизъл беше природена сестра на Игнейшъс Олтигбе. Разбира се. Сега всичко си идваше на мястото.
Обаче нищо подобно. Когато стигнах до колата си, този факт представляваше вече само малко допълнителна информация. Беше малко по-чудноват от всичко друго, което бях открил. Но не и по-полезен.
Паркингът бе един от онези, в които ти позволяват сам да си изкараш колата, стига да не е блокирана. Моята не беше блокирана, така че седнах зад волана и прехвърлих наум всичко. Не стигнах доникъде — само дето не беше чисто съвпадение фактът, че Кони Мизъл и природеният й брат се бяха появили в живота на сенатора Робърт Ф. Еймс по едно и също време, преди шест-седем месеца. Кони Мизъл се бе вкопчила в сенатора. Брат й си беше опитал късмета с дъщерята на сенатора. Сега дъщерята беше мъртва, а също и Игнейшъс Олтигбе. Тук имаше нещо. Нещо страшно коварно може би. В ума ми се въртеше думата „сговор“ и не ми даваше мира. Дума, която идва от френското cahute, означаващо колиба, хижа. Капитан Бонвил я беше употребил в едно писмо до военния министър: „Влязох в сговор с Нат Фишър.“ Тогава думата е означавала „съдружие“; сега обикновено означава „заговор“. Може би Кони Мизъл и нейният брат са били „в сговор“. Това беше само предположение, за което щях да я попитам веднага щом я видех. Открих, че с нетърпение очаквам да я видя. Нещо повече — горях от нетърпение. Изгарях от желание да я видя. Всъщност копнеех — ако не е прекалено сладникава дума.
Излязох от паркинга и две преки по-нататък разбрах защо служителят ме беше погледнал с оня, както сега ми се струва, по-скоро напрегнат, отколкото странен поглед. Причината беше студеното парче метал, което ме докосна точно под ухото. Подскочих леко. Може би около фут.
— Карай си колата, господинчо. Не се стряскай. — Гласът беше или висок баритон, или нисък тенор и би трябвало да принадлежи на мъж. Но не, говореше жена.
— Пистолет ли е това, дето завря в ухото ми? — рекох аз.
— Пистолет.