Пресегнах се бавно и нагласих огледалото за обратно виждане.
— Искаш да видиш как изглеждам ли?
— Това имах предвид — казах аз.
— Виж ме хубаво, малкия — рече тя. Така и направих. Тя имаше широко, почти квадратно лице. Никакъв грим. Косата й беше къса — по-къса даже от моята, и червена като морков. Сигурно беше към тридесет и пет или четиридесет, с чип нос и сурово стиснати устни. Реших, че навремето си трябва да е била страхотна лудетина.
— Не съм красавица, а? — рече тя.
— Искаш да те излъжа ли?
— На момичетата това им харесва — каза тя. — На повечето.
— Имаш ли име? — рекох аз.
— Шегаджия си, а?
— Просто си карам колата — рекох аз, — но не знам накъде.
— Продължавай в тази посока още няколко пресечки. После свиваш вдясно и излизаш на „Уилшир“. Тръгваш по „Уилшир“ и караш все направо.
— Все направо докъде?
— Докато стигнем до едно чудесно тихо местенце.
— И после какво?
— После ще видим.
— Това да не е последната ви новост — обир по лосанджелиски, а?
— Иска ти се да е обир.
— С удоволствие ще ти дам портфейла си и ще те сваля на първия ъгъл.
— Я си карай колата.
Аз си карах колата. Наближаваше три и половина. Движението не беше прекалено натоварено. Хвърлих още един поглед в огледалото. Не можах да видя пистолета. Видях само очите й. Те бяха втренчени в моите. Зелени очи, в тях нямаше нищо студено. Но погледът й бе напрегнат и гневен.
— За кого работиш? — запитах аз.
— Не знам, приятелче, и хич не ме интересува.
— Често ли се занимаваш с тая работа?
— Не ми лази по нервите. Писна ми.
— Колко? — рекох аз.
— Какво колко?
— Колко ще ти платят?
— За тебе ли?
— Точно така.
— За тебе ще ми дадат три хилядарки. Ти си от специалния бюджет — и аз трябва да си вадя хляба.
— Мога да ти предложа пет хиляди, ако те интересува по-изгодно споразумение.
— И откъде ще ги намериш тия пет хиляди, преди да стигнем брега? Голям фукльо си. Имало е такива, дето са ми предлагали по двайсет хилядарки, само да ги пусна. Лошото беше, че трябваше да ходят да ги вземат отнякъде. Няма начин.
— Ще се разберем някак си — рекох аз.
В огледалото за обратно виждане забелязах как поклати глава.
— Няма да стане — каза тя. — Пък трябва да мисля и за реномето си.
— Къде се закачи за мене? — запитах аз.
— На летището. Имах ти описанието, пък и не е мъчно да те забележи човек. Имаш смешна походка.
— Болен съм нещо — казах аз.
— Е, още малко и няма да има нужда да се тревожиш за това. Само да не го удариш на молба. Много като тебе почват да ми приплакват и просто се вбесявам. Ти нали не искаш да ме ядосаш?
— Не — рекох аз. — Не искам да те ядосам.
— Много добре — каза тя. — Сега на другия ъгъл свий надясно.
Движехме се по Пикоу Булевард в западна посока. На другия ъгъл светеше жълто. Улицата, по която искаше да завия, беше „Уилтън Плейс“. Огледах се наоколо. Движението беше все така умерено. Навярно в Лос Анжелос то е винаги такова. Минах на дясното платно. Дръпнах крака си от газта. На ъгъла светна червено. Пред мен имаше две коли. Бяха спрели на светофара. Погледнах в страничното огледало. Зад мене имаше най-малко три или четири коли. Вляво други коли се движеха напред. Натиснах педала и увеличих скоростта. В последния момент, преди да блъсна колата пред мен, ударих спирачки. Грабнах ключовете на колата си и ги хвърлих през прозореца. После отворих вратата и понечих да изляза.
— Влизай вътре! — изсъска тя.
Извъртях се бавно върху седалката и се заизмъквах заднишком. Видях пистолета. Тя го държеше в дясната си ръка. Ръката не трепваше. Пистолетът май беше тридесет и осми калибър с къса цев. Поклатих глава.
— Ако ще правиш нещо, сладур, сега му е времето — рекох аз и бавно продължих да се измъквам заднишком, все още леко приведен. Зад мен някакви коли започнаха да свирят. Тя погледна назад. После погледна мене. Стори ми се, че видях как показалецът й се изопна върху спусъка. Но не бях сигурен. Навярно това очаквах да видя.
— Мръсно копеле! — рече тя, повдигна пуловера си и мушна револвера в колана на джинсите си. Изправих се до колата. Онази се хвърли към дясната задна врата и изскочи навън. Засвириха още клаксони. Беше светнало зелено. Тя се отдалечи с пружиниращи стъпки надолу по тротоара. Забелязах, че носеше спортни обувки. Не се обърна. Просто си вървеше с лека, непринудена походка, сякаш вършеше такова нещо всеки следобед към три и половина. А може и да беше така.