— Приличаше ли ти изобщо на нечия жена?
Той сви рамене.
— Хората се женят за какви ли не. Откъде да знам.
— На какво ти приличаше тя?
— Дявол да го вземе, човече, приличаше ми на плашило.
Рекох с възможно най-строг глас:
— Ей, драги, говориш за жена ми.
Когато открих мястото, минаваше четири. Намираше се на Норманди Авеню, на север от „Уилшир“, и представляваше ниска и дълга постройка, иззидана, както личеше, от стари тухли. Покривът й беше паянтов, направен от цигли, с широки наклонени стрехи и няколко прозорци с колони и с матови цветни стъкла в бордо, зелено и синьо. Точно над входа, окачена на ниския покрив, висеше малка, почти скромна червена неонова реклама и гласеше „КОКТЕЙЛИ“. Със старинни английски букви, високи около фут, изрязани от дърво и боядисани в черно, беше изписано името на заведението: „При Стейси“.
В съседство с него имаше малка асфалтирана площадка за паркиране, тъй че оставих колата там и влязох. Вътре беше тъмно, прохладно и тихо. Вдясно имаше извито барче и столове с меки удобни седалки. Около ниски масички бяха наредени столове с високи облегалки, чиято тапицерия приличаше на велур, ала навярно бе имитация. В единия ъгъл имаше малко конзолно пиано и прикрепен към него подвижен микрофон. Зад пианото се намираше отделението за хранене с около дузина маси. Това, изглежда, бе уютно и тихо местенце, където можеш да намериш нещо добро за пиене и приличен бифтек, без това да ти струва колкото домакинските разходи за половин седмица.
На бара нямаше никого, ала отзад се виждаше някакъв мъж. Стори ми се познат. Беше висок, загорял, с буйна тъмна коса на вълни, която бе започнала красиво да посивява. Имаше интересно, енергично лице, не точно красиво, със странно нежни устни, които не му позволяваха да изглежда груб. Край ъгълчетата на сивите му очи имаше множество бръчици — от смях или взиране. Носеше бяла спортна риза, разкопчана до половината. Гърдите му бяха гъсто обрасли с косми, също започнали да побеляват. Като се приближих към бара, той вдигна поглед, кимна и отново се върна към заниманието си — според мен белеше лимони.
Тогава се сетих къде го бях виждал. Беше най-малко преди десет години и обикновено носеше нещо като каубойско облекло и винаги държеше някакво животинче в ръцете си — младо еленче или сърненце, или малко мече. Ще излезе от някоя гора или ще се покаже иззад някоя скала със зверчето в ръце и първо ще си помислите, че може да е болно или осакатено. После той ще го остави на земята, а камерата ще го проследи, като се втурва, за да иде при майка си, и тогава ще разберете, че не е нито болно, нито сакато. Просто се е било загубило. После камерата ще ви даде отблизо това грубовато, не съвсем сурово лице с изненадващо нежна усмивка, а той ще пъхне цигара в устата си и ще я запали с домакински кибрит, и един глас ще ви каже колко удивително мека и благоуханна е тази цигара.
Наместих се върху едно от столчетата пред барчето. Мъжът остави ножа, с който разрязваше лимоните, избърса ръце в една кърпа и побутна към мене малка салфетка и купичка с фъстъци.
— И с какво ще облекчим душата този следобед? — рече той. Гласът му подхождаше на ръста. Беше дълбок и мек. Никога не беше говорил в онези търговски реклами по телевизията, ала веднъж вече бях чувал този глас — по телефона, когато набрах номера, който Кони Мизъл беше издрънкала.
— Със скоч — рекох аз. — И вода. Нека да е голямо.
— Какъв да бъде скочът?
— „Дюърс“.
Той сръчно приготви питието, поднесе ми го и се върна към своите лимони.
— Търся Стейси — рекох аз.
Мъжът не вдигна поглед.
— Защо?
— Да му задам няколко въпроса.
Той остави ножа, отново се избърса и се облегна върху бара, като обхвана с две ръце раменете си. На лявата си китка носеше широка кожена каишка с три токички.
— Аз съм Стейси — каза той. — Ти кой си?
— Казвам се Лукас. Работя за Франк Сайз.
При последните ми думи той кимна.
— Онзи приятел с рубриката.
— Ъ-хъ.
— Значи си дошъл отдалече.
— Горе-долу.
— Е, и защо такъв като Франк Сайз ще се интересува от такъв като мене?
— Той се интересува от някого, когото може да познаваш. Мога ли да те почерпя едно?
Той се позамисли за момент, хвърли поглед през рамо към един малък електрически часовник и рече:
— Защо не. Ти ли черпиш или Сайз?
— Сайз.
— Тогава ще пийна „Чивъс“18.