След като си приготви питието и отпи, той отново се облегна на бара и обхвана с ръце раменете си, а аз взех да се възхищавам на мускулите на голите му силни ръце. Те също бяха обрасли с косми, които още не бяха започнали да побеляват.
— Е? — каза той.
— Гуендолин Рут Симс — рекох аз. — Позната още като Гуен Мизъл.
Той помълча малко, преди да каже:
— Това ме връща години назад.
— Колко?
Той се позамисли.
— Най-малко двайсет. — С дясната си ръка описа полукръг, обхващащ цялото заведение заедно с паркинга. Това беше жест на актьор. — Тя вървеше заедно със заведението, когато го купих преди двайсет години.
— Работеше за тебе?
Той кимна.
— Оставих я. Привличаше клиентите. По онова време беше хубаво парче.
— Колко време работи при тебе?
— Десет, може би единайсет години.
— И после?
— Отиде другаде.
— Защо?
— Когато го купих, това място беше една мръсна дупка. И тия, дето идваха тука, не бяха стока. Разни лесно забогатели типове, разни джебчии — такива се навъртаха тук. Появи ли се някой нов в града, ще пита пиколото къде стават хавите, а оня ще му каже — при Стейси. Такова място беше това, разбираш ме, нали?
— Разбирам — рекох аз.
— Тогава още се снимах във филми, но не много, защото филмовата индустрия взе да залязва, но после дойде онзи договор с телевизията. Реклами на цигари.
— Спомням си — рекох аз.
— Цигарите бяха скапани, но хонорарите си ги биваше. Тъй че оттам падаше по нещо и всичко влагах тука. Преустроих го цялото. Тогава търговията се пооживи и по едно време това беше най-модното заведение… нали разбираш, щото можеха да идват тука и да ме гледат как работя на бара, а после да се приберат вкъщи и да включат телевизора и да ме гледат как пускам на свобода някой малък скункс или нещо такова. Вдигнах цените, наех добър готвач, а джебчиите и нехранимайковците си отидоха. Тук вече не им беше добре. И Гуен си отиде с тях.
— Това стана… кога? Преди девет-десет години? — попитах аз.
Той кимна.
— Толкова.
— Познаваш ли детето на Гуен?
— Кони? — рече той. — Как да не познавах Кони. Тя се отбиваше тука всеки следобед към четири, след училище, да види дали майка й е успяла да се домъкне на работа. Към края Гуен беше почнала да си попийва. Кони още ли е във Вашингтон?
— Във Вашингтон е — рекох аз.
— И тя ли е замесена в тая история, дето я разследваш?
— Така изглежда.
Стейси отпи още една глътка от своето „Чивъс Ригъл“.
— Тя идва един-два пъти, като свърши оня колеж в Оукланд.
— „Милс“ ли?
— Да, „Милс“. Идваше тук и можеше да има, когото си ще от заведението. Включително и мене.
— Наистина си я бива — рекох аз.
— Казвам ти каква беше — продължи той. — Това беше най-красивата муцунка, която съм виждал в тоя град, а той не е пълен с грозотии.
— Тука си прав — казах аз.
— И умна беше — рече той. — Много беше чела и животът я беше научил. На такова нещо не се излиза насреща. Добре ли я кара сега?
— Изглежда — отвърнах аз. — Кажи ми нещо за баща й. Казвал се е Франк Мизъл, нали?
— Старият Франк — рече Стейси. — И него не съм виждал с години. Очаквах да го видя на погребението на Гуен, ама не дойде. Може и да не е знаел.
— Тя е починала преди около седем месеца, нали?
— Май толкова. Беше в края на октомври. Оня, дето живееше с нея, дойде тука и така ме изработи, че дявол да го вземе, кво да правя, дадох му някой и друг долар.
— Ти ходи ли на погребението?
Той кимна.
— Да, ходих. Бяхме аз и онуй приятелче, дето ми измъкна парите. Голям нехранимайко. И още трима други. Ама не ги познавах.
— Тя от какво умря?
— От пиене най-вече. Така мисля. Разправяха, че било пневмония, ама кой знай, можеш ли да им вярваш.
— Значи Франк Мизъл не дойде?
— Ъ-хъ. Знаеш ли, той и Гуен живяха заедно, кажи-речи, двайсет години — събраха се няколко години след Втората световна война и бяха заедно допреди седем-осем години. Ей богу, ако въобще някой е отгледал Кони, това е старият Франк. Научи я да свири на пиано и я пребиваше от бой, ако не искаше да ходи на училище. И между нас казано, май старият Франк й посягаше.
— На Кони?
— Да. И беше дяволски строг с нея.
— Чух, че имал и други наклонности.
Стейси ме погледна възмутено.