— Да не би да е престъпление?
— Никъде не пише, че е престъпление.
— Е, старият Франк може и да е бил малко сбъркан, ама с жените му вървеше. Ще ти кажа нещо, за това поне никога не се караха с Гуен. Той си я караше както си иска, Гуен — също, и може и да са падали големи кавги в неделя сутрин, ама не и за това кой с кого се е…
— За какво се караха?
— Заради Кони най-вече — както съм чувал. Старият Франк не можеше да подсигури Кони както трябва. Нали ти казах, мисля, че й посягаше, след като навърши дванайсет-тринайсет години. Купуваше й хубави дрехи, караше я да зубри, даваше й достатъчно пари, та да не се свива пред ония надути копелета в „Холивуд Хай“. И както ти казах, според мене старият Франк я отгледа, ако въобще някой я е отгледал. Гуен пет пари не даваше за Кони.
— Мислиш ли, че Франк наистина й е баща?
Стейси повдигна широките си рамене.
— Кой, по дяволите, знае? Гуен спеше с всички в града. Може да е бил Франк или една дузина други. Е, старият Франк разправяше на всеки, дето искаше да го слуша, че като момче бил изкарал заушки и че никоя жена не можела да забременее от него. Разправяше го наляво и надясно, ама мисля, че лъжеше.
— И не си го виждал наоколо, така ли?
Грамадният мъж поклати няколко пъти глава.
— Все пак не ми се вярва да е в града. Щеше да дойде на погребението на Гуен. Може да свири в някой вертеп във Фриско. Той си беше от там.
— Ще те питам нещо — рекох аз.
— Питай. Какво?
— Откъде знаеш, че Кони е във Вашингтон?
Без да променя позата си, Стейси погледна надясно към вратата, която водеше към улицата.
— Знаеш ли, това е една странна история.
— Защо не налееш по още едно и да ми я разправиш?
Стейси ме погледна.
— Пак ли Франк Сайз черпи?
— Франк Сайз.
Стейси приготви още за пиене, отпи от чашата си и отново се облегна на бара.
— Та както ти казах, това е една странна история. Даже не странна, а малко тъжна.
— А-ха — рекох аз, колкото да покажа, че го слушам с интерес.
— Около две седмици преди да умре Гуен, пристигна тука някаква ужасна стара уличница. Беше някъде по туй време. Нямаше много народ. Какво да ти кажа — истинска вещица. Дебела, червилото й размазано, на бузите й два пръста боя — самата смърт иде насреща ми. Гледам, има нещо познато в нея. Взирам се пак и кого, по дяволите, мислиш, че виждам?
— Не знам — отвърнах аз, тъй като не исках да го разочаровам.
— Самата Гуен. Изглеждаше ужасно. Е, какво пък, дявол да го вземе, някога бяхме добри приятели и нито веднъж не беше бъркала в касата ми, тъй че черпя я аз едно питие — едно двойно, защото се вижда, че няма да й се опре. Лицето й светва малко, ама си е все такава грозна. Да ти настръхне косата. Нямах друга работа, побъбрихме за старото време, накрая тя ме пита дали не искам да й направя една услуга. Помислих си, че иска да ми измъкне някоя двайсетачка, затуй й викам: Разбира се, ще ти направя услуга, стига да мога.
Стейси наведе глава и я поклати едва-едва, сякаш ме можеше да проумее.
— Знаеш ли, Гуен беше, кажи-речи, моя възраст. Четирийсет и седем или четирийсет и осем. Аз си поддържам формата. Бягам по две мили всеки ден по обяд и поработвам в градината. Ама Гуен не мога да я позная, изглежда към шейсет. Една такава раздърпана и носи пазарска чанта, същинска стара повлекана, и без няколко зъба. Казвам ти — истинска вещица. Тъй че й викам: Гуен, кво мога да направя за тебе? А тя бърка в оная пазарска чанта, дето я носи, и изважда някакъв пакет и писмо. Дава ми ги и вика: Ако се случи нещо с мене — вика, — изпрати ги по пощата. А пък аз й викам: Ако се случи какво с тебе? А тя ми отвръща: Ако умра бе, глупако. Е, дявол да го вземе, на никого не му се приказва за умиране, затуй подхвърлям й аз нещо на шега, черпя я още едно, а после тя става и се готви да си върви. Ама спира и ми вика: Знаеш ли, Стейс? Аз я питам какво, а тя ми вика: Знаеш ли, мисля, че не съм била много почтена. После се обръща и си излиза и повече не я видях — освен на погребението, ама и тогава не я видях, щото не отвориха ковчега.
— Хм — рекох аз. — За кого беше писмото?
— Писмото беше до някакъв човек в Лондон, Англия. С много особено име.
— Олтигбе? — попитах аз. — Игнейшъс Олтигбе?
— Да, май така беше. Какво е то, френско ли?
— Африканско — отвърнах аз.
— Сериозно ли говориш? — рече той. — Вярно, Гуен се влачеше с какви ли не.
— А пакетът за кого беше?