— За Кони. Беше адресиран до нея във Вашингтон. Така разбрах, че е там.
— Какъв беше пакетът? — попитах аз.
Той ми показа с ръце.
— Ей толкова голям. Колкото кутия за пури.
— Ти изпрати ли ги?
— Разбира се. Веднага след като оня нехранимайко, дето живееше с Гуен, дойде и ми каза, че е умряла и се опита да ми измъкне някой и друг долар, аз отидох в пощата и ги пуснах. Имаха си марки и всичко.
— Колко тежеше пакетът? Помниш ли?
Той пак сви рамене.
— Не знам. Сигурно колкото кутия с пури.
— Или книга? — рекох аз.
— Да, може би. Във всеки случай към един фунт. — Той ме погледна. — И каква е тая история с Кони? Чак Сайз да се интересува от нея?
— Той смята, че може да се окаже сензация.
— Голяма ли?
— Може би.
— Колко голяма?
— Толкова голяма, че да стигне чак до Сената.
— Сериозна работа. Тя има ли си неприятности?
— Не още.
— Нещо, свързано с пари, а?
— Не е изключено.
— Колко? Приблизително?
— Може да са от порядъка на милиони… възможно е.
Стейси кимна с глава самодоволно.
— Винаги съм го казвал — промърмори той почти на себе си.
— Кое?
— Винаги съм казвал, че с тоя ум и с тая външност един ден Кони ще стигне далече.
20.
Бързо напуснах Лос Анжелис. Не се върнах в мотела, за да си взема костюма и принадлежностите за бръснене. Франк Сайз щеше да ми купи други. От „При Стейси“ потеглих директно към международното летище в Лос Анжелос, връчих ключовете на служителите от „Херц“19 и хванах първия самолет в посока изток. Той беше до Чикаго и в О’Хеър имах един час престой, преди да взема следващия самолет, който отиваше някъде близо до Вашингтон.
Самолетът беше американски и пътуваше до Френдшип, което е някъде по средата между Вашингтон и Балтимор. Предпочитах да сляза на вашингтонско летище, но след полунощ там не кацат самолети, защото вдигат прекалено голям шум. Към полунощ всички във Вашингтон са си в леглата вече от един час — поне онези, които могат да кажат кога излитат и кацат самолетите.
Позволих си разкоша да взема такси от Френдшип и когато се прибрах вкъщи, беше почти четири часът сутринта. Сара се събуди, когато се промъкнах на пръсти в спалнята. Винаги се събуждаше, колкото и тихо да влизах.
— Как беше? — попита тя.
— Горе-долу.
— Искаш ли да хапнеш нещо?
— Не искам нищо. Някой да се е обаждал?
— Много се обаждаха.
— Кой?
— Сега ли ще им звъниш?
— Не. Само съм любопитен.
— Добре, онзи лейтенант Синкфилд. Той се обажда два пъти. И мистър Артър Дейн позвъни веднъж. Има приятен глас. След това — от твоя запалянковски клуб. Жената на сенатора, мисис Еймс. Някаква друга с малко плачлив глас, която се представи като Глория Пипълс. И накрая мис Кони Мизъл, момичето с атлазения глас.
— Трябва да видиш фигурата й — рекох аз.
— Ако е като гласа й, сигурно пак си влюбен.
— Ще го преживея. Какво им каза?
— Че си в Лос Анжелис, но не знам къде точно, и ако е нещо важно, сигурно биха могли да се свържат с тебе чрез кантората на Франк Сайз. Хайде, идвай в леглото.
— Мислех да си сложа пижамата.
— Няма да ти трябва — рече тя.
Усетих, че има някой. Отворих очи тъкмо навреме да видя ръката с напрегнати и изопнати пръсти, която се насочи право към носа ми. Извърнах глава наляво и пръстите ме пернаха близо до дясното ухо.
— Уанг! — рече Мартин Ръдърфорд Хил вместо добро утро.
— Ей, убиец такъв! — казах аз и се опитах да установя дали съм махмурлия от всичкото вчерашно пиене. Май не съвсем, но почти.
— Дийк! — рече Мартин Ръдърфорд Хил.
— Хей, Сара! — изкрещях аз.
— Какво? — изкрещя тя в отговор от долния етаж.
— Детето проговори.
— Ето, нося ти го — изкрещя тя.
След малко тя влезе с чаша кафе. Подпрях се на възглавницата и го приех с благодарност.
— Искаш ли цигара или пак ще ги отказваш?
— Ще ги откажа другата седмица. В джоба на сакото ми са.
Тя ги намери, сложи една в устата ми и я запали.
— Благодаря — рекох й аз. — Детето каза една дума.
— Истинска ли?
— Каза ми името. Дийк. Кажи пак Дийк, Мартин Ръдърфорд.
— Дийк — рече бързо Мартин Ръдърфорд.