— Какви подробности? — попитах аз.
— За бившия сенатор Еймс.
— Господи!
— Какво има?
— Нищо — рекох аз. — Не мислех, че човек може да бъде разпнат на кръст два пъти.
Сайз се ухили.
— Ще има да се изненадваш.
3.
Разпъването на кръст на бившия сенатор Робърт Ф. Еймс, демократ от Индиана, бе запознало преди около седем месеца, когато в един дъждовен ноемврийски следобед той взе думата в Сената и отегчи до смърт присъстващите там четирима други сенатори с една дълга, скучна половинчасова реч за това какво благородно дело щял да извърши онзи малък конгломерат, наречен „Анакостия Корпорейшън“, като погълне поредната си жертва — Кап-Ам Майнинг.
На другия ден една вашингтонска лобистка фирма разпрати с въздушна поща копия от речта на сенатора, отпечатана в „Конгрешънъл Рекърд“9, до всички акционери, които имаха отношение към въпроса. Петнадесет дни по-късно „Анакостия Корпорейшън“ погълна Кап-Ам Майнинг, без дори да се оригне.
На Коледа Франк Сайз помести в рубриката си, както той твърдеше, неопровержими доказателства, че на сенатора от Индиана са били платени 50 000 долара от вашингтонската лобистка фирма, за да произнесе речта. Сайз го окачестви като подкуп и заяви, че имал серийните номера на някои от стодоларовите банкноти, които са били дадени. Той писа, че двадесет от банкнотите били проследени от банката „Ригс“, където лобистката фирма имала сметка, до личната сметка на сенатора в Първа национална банка във Вашингтон. Все още нямаше сведения за останалата част от сумата.
Други вестници и телеграфните служби подхванаха това и пуснаха репортерската хайка по следите. Репортерите Надникнали в историята около поглъщането на Кап-Ам Майнинг и установили, че това е една от онези сделки, при които компания с големи ликвидни авоари плаща за собствената си кончина — което е в ущърб на почти всички заинтересовани, освен за неколцина притежатели на контролни акции.
Скандалът започна да набира инерция и да се разраства и през януари, когато Конгресът възобнови сесиите си, Сенатът с неохота реши, че отново трябва да се занимае с морала на един от своите членове. Беше определена датата за изслушване, но преди това сенаторът Робърт Ф. Еймс се оттегли — след като бе членувал точно пет години и четири дни в най-недостъпния клуб на света, както някои все още го наричат. След двуседмично шумно прочистване на гърлото, Министерството на правосъдието реши, че няма достатъчно доказателства, за да възбуди съдебно разследване. Два дни по-късно сенаторът Еймс напусна съпругата си — милионерка, за да заживее по ергенски с една двадесет и седем годишна блондинка, служителка в лобистката фирма, която според слуховете му бе дала подкупа. Сенаторът Еймс току-що бе навършил петдесет и две.
— Той е мъртъв — рекох аз, затваряйки папката. — Някой просто е забравил да го погребе.
Сайз поклати глава.
— Тук има и още нещо.
— Какво?
— Първо, защо ще взима този подкуп от петдесет хиляди долара? Той си има пари. За четирийсетия си рожден ден получил от жена си като подарък един милион долара.
— Може да ги е похарчил.
— Има още много. Е, щом не са му трябвали тези пари, защо ще взима подкупа?
— Може да не го е взел.
— По дяволите! — рече Сайз. — Взел го е.
Огледах кантората на Сайз. Беше доста скромна за национална знаменитост като него, получаваща по 3000 долара на една реч, когато успее да вмести такова нещо в претъпкания си график. Той притежаваше апартамент на Пенсилвания Авеню 1700, на една пряка от Белия дом, на шестия етаж в сравнително нова сграда, която някога бе имала затревен покрив — игрище за голф, докато прокапало върху наемателите отдолу. Мейбъл Сингър владееше достъпа до апартамента. Вляво от нея беше бивакът на шестимата вестникари. Отзад се намираше кабинетът на Сайз, който съдържаше един зелен килим от синтетична материя, кафяво писалище, вероятно — с орехов фурнир, шест стола с прави облегалки, тапицирани със зелена изкуствена дамаска, на един от които седях аз, някакви зелени лъскави пердета и ръчна пишеща машина на метална поставка. Това бе всичко. Никакви снимки по стените — негови и на президентите, с които се бе познавал. Никакви сувенири на бюрото му.
Станах.
— Окей — рекох аз. — Искаш цялата история, нали?
— Точно така. Цялата история.
— Колко време имам?
Сайз сви рамене.
— Колкото ти трябва.
— Ами ако няма никаква история?
— Има. Забравяш за безпогрешната ми интуиция.
— Прав си — отвърнах аз. — Така е. Ще работя вкъщи, нали?
— Освен ако не поискаш да ти сложим едно бюро там — той кимна към бивака.
— Не, благодаря.
— Има ли друго?
— Само едно нещо. Кога плащат?
— На всеки две седмици.
— Много добре — рекох аз. — Ще се видим на заплатата.