— Виждаш ли?
Тя поклати глава.
— Това го повтаря от цяла седмица.
— Махай се, глупчо — рекох аз. — Ела пак, когато се научиш да казваш Дикейтър.
— След пет години — обади се Сара.
— Колко е часът?
— Десет и нещо.
— Ще работиш ли днес?
Тя поклати глава.
— Днес не.
— Наеми детегледачка, а ние ще излезем да вечеряме навън.
— Божичко, мистър Лукас, цялата съм в очакване. Какъв е поводът?
— Без повод.
— Чудесно — рече тя. — Това е най-добрият повод.
В десет и тридесет — изкъпан, обръснат и облечен — седях на бюрото си в другата спалня, която някога беше мой работен кабинет, а сега делях с Мартин Ръдърфорд. Прозорецът гледаше на изток и слънчева светлина заливаше бюрото ми, което бе обърнато навътре към стаята. Третият квартирант, котаракът Фулиш, се беше свил около телефона. Постарах се да не го обезпокоя, докато набирах номера, който лейтенант Синкфилд беше дал на Сара.
Той бе самата деловитост, когато каза отсечено „лейтенант Синкфилд“ — сякаш бе твърдо решен да оглави сутрешната война срещу престъпността.
След като му съобщих кой съм, рекох:
— Търсил си ме два пъти. Помислих си, че може да е нещо важно.
— И на мене така ми се струваше вчера — каза той. — Днес ми изглежда само малко любопитно.
— Вие там имате ли изобщо навик да обядвате? — рекох аз.
— Можеш да бъдеш сигурен в това. Обядваме най-често в закусвалнята „Шолс“, защото е евтино и са окачили навсякъде онези религиозни сентенции. Носят ни голяма утеха в нашия занаят.
— Имах предвид нещо по-изискано.
— Така се и надявах — отвърна той.
— Какво ще кажеш за „Дюк Зайбъртс“?
— Там е достатъчно изискано.
— По кое време обичаш да се храниш? — попитах го аз.
— Обичам да ям по обяд, нали съм си малко провинциалист.
— Добре, на обяд — рекох аз. — Впрочем не познаваш ли някой от отдел „Убийства“ в Лос Анжелис?
— Познавам един човек там — отвърна той предпазливо, с тон, който не издаваше нищо.
— Да, знаеш ли, струва ми се, че вчера там някой се опита да ме убие и си помислих, че може би твоите приятели ще успеят да разберат кой.
— Шегуваш ли се?
— Не. Не се шегувам.
— Видя ли го?
— Беше „тя“ — рекох аз — и я огледах добре.
— Говори — каза Синкфилд, — ще записвам, ако нямаш нищо против.
— Нямам нищо против — отвърнах аз.
В единадесет и тридесет същата сутрин хвърлих на бюрото на Франк Сайз отчета си за разходите.
— Най-напред най-важното — рекох аз. Побутнах го към него, обърнат наопаки. Той се намръщи, а сетне си послужи с гумичката на един жълт молив, за да го завърти към себе си. Не мисля, че му се искаше да го пипа.
Прочете го, после бавно вдигна поглед към мене. Върху лицето му беше изписано недоверие. И в очите му имаше недоверие, но пък там винаги си го имаше.
— Един костюм? — рече той. — Една електрическа самобръсначка? Една четка за зъби? Една туба „Крест“? Чифт спортни гащета? Една синя риза? Сто осемдесет и три долара и четирийсет и пет цента? — На четирийсет и петте цента гласът му достигна най-горния регистър на пълното недоверие.
— Искаш ли да ти разкажа за тези неща — рекох аз — или искаш да видиш дали можеш да пееш сопрано?
— Разкажи ми — отвърна той. — Не съм чул нищо смешно цяла сутрин.
И така, разказах му всичко, а той ме слушаше, както слушаше винаги, поглъщайки всяка дума, отбелязвайки си само онези въпроси, които можеше да поиска да ми зададе накрая.
Когато спрях да приказвам, Франк Сайз си послужи с молива, който държеше, за да надраска едно „Окей“ и инициалите си върху разходната ми сметка. Той я побутна към мене.
— Мисля, че на твое място не бих се отбивал при Стейси — каза той. — Щях да взема първия самолет… или щях да ида при ченгетата.
— Бях се налял с достатъчно скоч — рекох аз.
Той кимна.
— Какво ще разправиш на Синкфилд?
— Мисля да му кажа всичко.
Той кимна отново.
— Да. И аз така мисля. После?
— После ще позвъня или ще се срещна с всички, които са ме търсили, докато ме нямаше. Може да имат нещо за мене.
— Вече имаме достатъчно материал за цяла поредица от рубрики — рече той. — Ама това за Кони Мизъл и брат й — как са се присламчили към сенатора и дъщеря му. Истинска прелест.