— Мисля, че можеш да караш цяла седмица с това, което имаш.
— Само че има и още нещо — каза Сайз.
Аз кимнах този път:
— Нещата не се връзват.
— Така е — рече той. — Не се връзват.
— Една-две рубрики и край.
— Да, но тогава няма да имам цялата история, нали? — каза Сайз.
— Няма да я имаш цялата.
— Искам я цялата — рече той.
— Така и предполагах.
— Сам ли ще продължаваш да работиш или ти трябва помощ?
— От кого? — попитах аз.
— От мен.
— Нека да видим какво ще стане през следващите няколко дни. Имам чувството, че нещо ще излезе наяве.
Сайз кимна.
— И аз. Затова искам да помагам.
— Е, ти си шефът, дявол да го вземе.
— Но това, което искам, невинаги е най-умното.
— Може би затова си и шеф, защото го знаеш.
— Да — рече той. — Може би е така.
Връчих на Мейбъл Сингър разходната си сметка и я склоних да позвъни в „Дюк Зайбъртс“ и да ми запази маса, дето да не е точно до кухненската врата, или да не е натикана до някоя друга маса, така че със Синкфилд да трябва да си пишем бележки, ако искаме да разговаряме. Не е трудно да завържеш познанство с някой от онези наконтени типове, които се навъртат в „Дюк Зайбъртс“. Трудното е да не го направиш.
Но отново името на Франк Сайз извърши чудеса и когато пристигнах там няколко минути по-рано (както винаги), можах да си избера маса, която беше най-малко на един фут от най-близката си съседка. В „Зайбъртс“ това е пълна изолация.
Синкфилд дойде навреме или в най-лошия случай с една-две минути закъснение. Той се отпусна на стола си с дълга въздишка.
— Неприятна сутрин, а! — рекох аз.
— Всичките са неприятни — отвърна той. — Да пийнем по нещо.
Сервитьорът дойде и ние си поръчахме пиене. Поръчахме си и обяд. Синкфилд поиска бифтек, аз си избрах пъстърва. След като напитките пристигнаха, Синкфилд отпи една глътка от своята и рече:
— Ужасно глупаво си постъпил вчера. Или може би ужасно умно. Не знам кое от двете.
— Какво? — попитах аз.
— Да скочиш така от колата си.
— Защо да е глупаво? — рекох аз. — Още съм жив.
— Цяло чудо.
— Ченгетата в Лос Анжелис познават ли я?
Той кимна.
— Смятат, че си попаднал на Голямата Гадна Беа.
— Коя е Голямата Гадна Беа?
— Голямата Гадна Беа е мис Беатрис Ан Уит. Не знаят да е убивала някого досега, но е имала двегодишна присъда, задето светнала един с бирена бутилка по главата. Онзи едва не умрял. Моите приятели в Лос Анжелос разправят, че се занимавала и с изнудване или поне така са чували. Плащали й за тази работа, но смятат, че го прави и за центове, когато закъса. Все пак това, че те е заплашвала с пистолет, ги заинтересува. Чудят се дали няма да подадеш оплакване. Казах им, че не ми се вярва.
— Прав си — отвърнах аз.
— Имат три-четири неизяснени убийства и смятат, че тя може да има пръст в тях. Казваш, че те заплатила с един трийсет и осемкалибров?
— Приличаше на трийсет и осемкалибров.
— Така им казах и аз. Смятат, че ако успеят да я заловят с него, с малко балистика може би ще се доберат до нещо. Казах им, че ако я приберат, биха могли да ми направят една услуга, като се опитат да разберат за кого е работила.
— Това ще бъде интересно — рекох аз.
— Имаш ли някаква представа?
Поклатих глава.
— Е, хайде, Лукас.
— Ами добре — рекох аз. — Нещо ми се върти в главата. Трябва да е някой, дето иска да ме премахне или да ме сплаши. Значи това сигурно е същият човек, който дигна във въздуха Каролин Еймс и застреля Игнейшъс Олтигбе. Това е някой, който си знае работата, така че може да вдигне слушалката и да потърси някого като Голямата Гадна Беа.
— Твоята теория не струва и пукната пара — рече Синкфилд. — Защо ще искат да те премахват? Или има нещо, което не си ми казал?
— Не знам — рекох аз. — Горе-долу единственото нещо, което открих в Лос Анжелис, е, че Кони Мизъл е имала майка.
— Гуендолин Рут Симс — каза Синкфилд. — Позната още като Гуен Мизъл, незаконна съпруга на Франсис… липсва, Мизъл. Починала е на двайсет и първи октомври.
— Правил си справка, а?
— Това ми е работата.
— Имала е и друго дете. Гуен Мизъл де.
— О?
— Да. Името му е Игнейшъс Олтигбе.
Синкфилд върна в чинията си парчето от бифтека, което се готвеше да лапне. Присегна се за цигара и я запали. Взря се в нещо, което сякаш бе много далече. Като дръпна още веднъж от цигарата си, той я смачка, посегна към вилицата и сложи парчето бифтек в устата си. Посдъвка го и каза: