Ако не можеш да бъдеш почтен

— Всичко трябва да дойде на мястото си, но не се получава.

— Разбирам за какво говориш — рекох аз.

— И двамата са се появили по едно и също време, нали? Говоря за малката Мизъл и за нейния полунегър, полубрат.

— Те са получили по нещо от майка си след нейната смърт — казах аз. — Едно приятелче, съдържател на бар там, им пратило нещата. Някакво писмо отишло в Лондон, при Олтигбе; колетче — колкото кутия с пури — отишло при Кони Мизъл.

Синкфилд кимна и си отряза ново парче от бифтека. Сложи го в устата си и все още дъвчейки, рече:

— Ти всъщност каква работа имаше в Лос Анжелис?

— Търсех да открия нещо, което би могло да свързва сенатора Еймс с Кони Мизъл.

— Какво очакваше да намериш някакви мръсни снимки на двамата с още някоя уличница отгоре, а?

— Защо не — отвърнах аз. — Тя ми каза една-две лъжи. Безобидни лъжи все пак например, че родителите й били типични дребни буржоа. Не са били такива, но не е престъпление, ако се опиташ да поразкрасиш малко миналото си.

— Постъпила е в колеж със стипендия — каза Синкфилд. — Проверих.

— Онова, което разправя за себе си, е горе-долу истина — рекох аз и се отказах от пъстървата, тъй като нищо не излезе от опитите ми да я изчистя от костите. — Учила е в „Холивуд Хай“ и е имала достатъчно добър успех, за да получи пълна стипендия за „Милс“, после и работила на различни места, докато накрая се озовала във Вашингтон, на служба в една лобистка организация. Но това, което не разказва никому, е как е израснала в Холивуд почти на самотек и как е живяла с един пианист, който може би е неин баща, а може би не, и как той я е учил да свири на пиано, а може би и на други някои номера, когато станала на дванайсет-тринайсет години.

— Значи така било, а? — рече Синкфилд.

— От онова, което научих, така излиза. Каквото и да е, не й е било леко. Сигурно е било направо отвратително.

— Откри ли нещо, което да свързва сенатора с нея?

— С Кони ли?

— Да.

— Не. Нищичко.

— Ами майката?

— Доколкото чух, тя е спала с всички наред. Може би и със сенатора и както ти каза, може да е направила някои снимки.

— И ги оставя като завещание на двете си деца, а?

— Точно така — рекох аз. — Само че от онова, което научих за майката, ми е ясно, че ако тези снимки са имали някаква парична стойност, тя самата е щяла да ги използва. Ако е имало някакви снимки, каквито май не е имало.

— Все пак как стигнахме до порнографските снимки? — попита Синкфилд.

— Ти даде идеята.

— Да, изглежда.

— От това няма да излезе нищо — казах аз.

— Не, по дяволите, нищо няма да излезе.

— Искаш ли десерт?

— Не искам десерт.

— Едно кафе?

— И кафе не искам.

— Какво искаш?

— Искам да видя Кони Мизъл — рече той.

— Какво ти пречи?

— Нищо, дявол да го вземе — каза той. — Да вървим.

21.

До Уотъргейт отидохме с колата на Синкфилд. Беше черен форд седан без номер, на около две години, който се нуждаеше спешно от нови амортисьори. Синкфилд караше бавно, без да бърза, и успя да хване повечето зелени светлини.

— Каза, че имаш да ми съобщиш нещо — припомних му аз.

— Да, наистина. Помислих си, че може да е хубавичка тлъста улика. Знаеш ли, ние, детективите, обичаме тъкмо това хубавичките тлъсти улики.

— Каква е твоята хубавичка тлъста улика? — рекох аз.

— Направих още някои справки за Олтигбе — за времето, когато е бил в армията, в осемдесет и втора въздушнодесантна дивизия. Познай какво е преподавал във Форт Бенинг?

— Какво?

— Взривно дело. Бил е специалист. Можел е да вдигне във въздуха, каквото си поиска.

— Особено дипломатически куфарчета.

— Да, особено дипломатически куфарчета.

— Е, голяма улика, няма що! — рекох аз.

— Не ти ли харесва?

— А на тебе?

— Не-е — рече той. — Не ми харесва. Защо му е да вдига във въздуха дъщерята на сенатора? Премахне ли я, не получава нищо. Ако се навърта около нея, тя може и да се омъжи за него, а пък той ще се ожени за един милион.

— Възможно е природената му сестра да го е накарала да го направи — казах аз.