— Хм?
— Най-новата хипотеза на Лукас. След години на раздяла природената сестра се събира отново — по-точно съюзява се — със своя брат. Взимат телефонния указател и си набелязват две мишени — сенатора Еймс и дъщеря му Каролин. Кони Мизъл се заема със сенатора. Игнейшъс се заема с Каролин, която разкрива заговора и заплашва да разобличи двамата съучастници. Те я премахват, но всяка вероятност заедно със сведенията, които са у нея. Тогава Кони Мизъл става алчна. По време на игра на бридж тя се оттегля под предлог, че отива да пикае. Вместо това се понася към дома им, застрелва брат си и се присъединява към партията бридж тъкмо навреме, за да отвърне с пет купи на традиционния анонс от четири без коз. След като обявява малък шлем и спечелва играта, тя поднася кафе, прибавяйки внимателно съвсем мъничко арсеник в чашата на сенатора.
— О, по дяволите, Лукас — рече Синкфилд.
— Имаш ли по-добра версия?
— Не, но знаеш ли какво?
— Какво?
— По-лоша от тази не съм и чувал.
Значката на Синкфилд ни помогна да минем през охраната на „Уотъргейт“. Наложи ни се да почакаме асансьора, но не дълго. В такъв скъп жилищен блок като „Уотъргейт“ не си струва да се стискаш — особено когато става въпрос за асансьорите. Когато асансьорът пристигна, звънчето звънна, вратите му се отвориха и навън пристъпи вашингтонският частен детектив за сто долара на час, мистър Артър Дейн, в един от своите костюми от ерата на Айзенхауер.
— Напоследък с вас не можем да се разминем, нали, лейтенанте? — рече той, кимна към мене и добави: — Мистър Лукас — за да не се чувствам пренебрегнат.
— При сенатора ли бяхте? — попита Синкфилд.
— Точно така.
— Доста необичайно място за вас, не мислите ли?
— Не съвсем, лейтенанте. Понякога служа за дипломатически куриер между мисис Еймс и съпруга й — макар обикновено да не стигам по-далеч от мис Мизъл. Днес трябваше да му съобщя лоша новина.
— О? — каза Синкфилд. — И каква е тя?
— Помните ли секретарката на сенатора, Глория Пипълс?
— Оная алкохоличка на погребението?
— Да беше само това — рече Дейн. — По някакъв начин открила телефонния номер на мисис Еймс и започнала да й звъни в най-невероятни часове на денонощието. Все била натряскана и правела скандали. Мисис Еймс се страхува да не й се случи нещо, затова ме помоли да разбера дали сенаторът не би се погрижил да настанят някъде тази Пипълс.
— Къде например? — обадих се аз.
— Във Вашингтонския болничен център — докато изтрезнее — рече Дейн.
— А после? — попита Синкфилд.
Дейн сви рамене.
— В някой частен санаториум.
— Някои изобщо не се връщат от тия частни санаториуми — подхвърли Синкфилд.
— Жената има нужда от помощ — рече Дейн.
— Сенаторът ще й помогне ли?
— Него го нямаше, но мис Мизъл ми каза, че трябва да направя всичко необходимо да уредя въпроса.
— Значи тя е поела командването, а? — рече Синкфилд.
Цял час чакахме сенатора, но той не се върна и тогава мис Мизъл каза, че тя поема цялата отговорност за Глория Пипълс.
— Къде е сенаторът? — попитах аз.
Дейн погледна часовника си.
— Излязъл да се разхожда преди около два часа. Още не се е върнал.
— Нямам нищо против да прекарам един час насаме с нея — рече Синкфилд. — Но все ми се налага да водя някого със себе си, както Лукас сега.
— За компаньонка — обадих се аз.
Артър Дейн се усмихна едва-едва, колкото да покаже, че разбира от шеги. Това беше слаба, измъчена усмивка, която се стопи бързо.
— Мисис Еймс желае да ви види, мистър Лукас — рече той.
— Затова ли се е обаждала вчера? — попитах аз.
— Да.
— Затова ли сте ме търсили и вие?
— Точно така.
— Добре, сигурно ще намина да я видя. Кога?
— Ще се бавите ли горе? — попита Дейн.
Погледнах Синкфилд. Той поклати глава. Казах:
— Няма да се бавим.
— Тогава, ако искате — рече Дейн, — мога да ви откарам до „Френското заливче“ и после да ви върна. И без това трябва да ходя там.
— Окей — казах аз. — Къде ще ме чакате?
— Тук, във фоайето. В това фоайе съм прекарал много време.
— Местенцето не е лошо, особено ако някой ти плаща по пет стотака на ден за това чакане.
Преди Дейн да успее да отвърне нещо, аз го попитах:
— По каква работа иска да се срещне с мен мисис Еймс?