— Майка ви никога ли не ви е споменавала за него? — попита Синкфилд.
Тя поклати енергично глава и се засмя с дълбок гърлен смях.
— Никога. Представям си я как казва: „И между другото, Кони, имаш един малко черен брат, дето живее някъде в Англия.“ По-скоро би умряла.
— Помните ли един човек на име Стейси? — попита Синкфилд.
— Джим Стейси? Разбира се, че помня Джим. Майка ми работеше при него. — Тя ме погледна. — Имате удивителна памет, мистър Лукас. Онзи телефонен номер, който споменах завчера — на него се обаждах, за да съобщя на майка си, че съм се прибрала от училище благополучно, — това беше номерът на Стейси.
— Разбрах.
— Бяхте ли при Стейси?
Кимнах.
— Бях.
— Все така очарователен ли е?
— Приказен — рекох аз.
— Този Стейси — обади се Синкфилд, — той е знаел, че сте във Вашингтон. Знаел е, защото преди да умре, майка ви му дала нещо, което той е трябвало да ви изпрати. Дала му и още нещо, което е трябвало да изпрати на Олтигбе в Лондон. Рекох си: какво ли е онова нещо, дето ви е пратила майка ви?
Тя се усмихна на Синкфилд. Усмивката й беше очарователна.
— Семейната библия, лейтенанте.
— Семейната библия, значи?
— Точно така.
— Случайно не се ли намира някъде наоколо?
— Нямам слабост към библиите, лейтенанте. Особено към семейните библии на моето семейство. Никога не съм харесвала особено семейството си, не харесвам и семейната библия. Изхвърлих я.
— И това ли е всичко, което получихте от майка си? — рече Синкфилд.
— Не, имаше и едно писмо. В него имаше много разкаяние. Гуен съжаляваше, че не е била по-добра майка. Е, и аз съжалявам, че Гуен не беше по-добра майка. Можеше да свърши работа.
— Но не споменава нищо за Олтигбе, така ли?
— Не.
— Ето, тъкмо това е малко странно — рече Синкфилд.
— Кое е странно?
— Това, че вие с Олтигбе, така да се каже, сте атакували фамилията Еймс по едно и също време.
Тя остана за момент замислена. После се усмихна отново.
— Естествено човек като вас би си помислил, че това е по-скоро заговор, отколкото съвпадение, лейтенанте, но мога да ви кажа само едно. Не знаех, че Игнейшъс е мой брат… ако наистина е бил… допреди пет минути. — Засмя се тихо. — Извинете — рече тя. — Още не мога да свикна с тази мисъл.
— Да — каза Синкфилд, — сигурно е така. — Той се обърна към мене. — Имаш ли въпроси, Лукас?
— Само един — отвърнах аз. Погледнах Кони Мизъл. — Случайно да познавате в Лос Анжелис една личност на име Беатрис Ан Уит? Позната също като Голямата Гадна Беа?
Тя повтори името с паузи.
— Голямата… Гадна… Беа? Не. Не, мистър Лукас, не познавам никого на име Голямата Гадна Беа. Трябва ли да познавам?
— Не — рекох аз. — Не мисля, че е наложително.
22.
Артър Дейн отново караше така, сякаш беше единственият на улицата. Често преминаваше от едно платно в друго, без да сигнализира. Влачеше се като опашка след други коли. Решаваше да изпревари, после тъкмо когато се е изравнил с някоя кола, променяше решението си, но продължаваше да кара редом с нея, като не даваше път на никой друг. Минаваше на червени светлини и се опитваше да игнорира жълтите. Беше от онези шофьори, към които неизменно се обръщах с „тъпо копеле такова“.
На магистралата беше малко по-добре, но не много. Той караше или прекалено бързо, или прекалено бавно. Сложих си предпазния колан — нещо, което правя рядко.
— Напредвате ли, мистър Лукас? — рече Дейн.
— По малко. А вие?
— Ние си вършим нашата работа — каза той. — Бяхте в Лос Анжелис, нали?
— Точно така.
— Научили сте, предполагам, че Игнейшъс Олтигбе е брат на Кони Мизъл?
— От колко време знаете?
— От няколко седмици.
— Ако ми бяхте казали, можехте да ми спестите едно пътуване. Имате ли още нещо пикантно?
Дейн бръкна във вътрешния джоб на сакото си.
— Мисис Еймс ме помоли да ви предам това — каза той. — Нещо като послание, написал съм го за нея — обобщавам всичко, което успях да сглобя досега.
Той ми подаде някакви сгънати листове тънка хартия.
— За сделка ли става дума? — попитах аз.
— Това решава мисис Еймс, не аз.
Разгънах тънките листове. Бяха два. Най-отгоре с малки черни главни букви беше напечатано „Дейн Секюрити Сървисис, Инкорпорейтед“. Върху цялата страница по диагонал с шаблонни букви, големи един инч, бе изписано „ПОВЕРИТЕЛНО“. Буквите бяха червени.