Сайз сви рамене.
— Колкото ти трябва.
— Ами ако няма никаква история?
— Има. Забравяш за безпогрешната ми интуиция.
— Прав си — отвърнах аз. — Така е. Ще работя вкъщи, нали?
— Освен ако не поискаш да ти сложим едно бюро там — той кимна към бивака.
— Не, благодаря.
— Има ли друго?
— Само едно нещо. Кога плащат?
— На всеки две седмици.
— Много добре — рекох аз. — Ще се видим на заплатата.
Три седмици по-късно телефонът иззвъня тъкмо когато Мартин Ръдърфорд Хил, присвивайки очи, остави жестоката си усмивчица да пропълзи по влажните му устни, прицели се внимателно и запрати купичката си с овесена каша по Фулиш, котарака. Фулиш, петгодишен охранен побойник, близна от кашата, реши, че не му харесва, скочи на високия стол и перна по носа двегодишния Мартин Ръдърфорд Хил със свитата си лапа. Детето изпищя; Фулиш се озъби, хвърли се от високия стол и се стрелна към дневната, а лапите му изскърцаха яростно по кухненския линолеум. Поредната малка схватка от една дълга война, в която нямаше победител.
Оставих моя „Вашингтон Пост“, вдигнах поглед към тавана и изкрещях към едно невидимо присъствие:
— Няма ли да вземеш това проклето хлапе!
На Мартин Ръдърфорд Хил казах:
— Млъквай, нищо ти няма.
Детето нададе вик и ме замери с пластмасовата си лъжица, докато вдигах слушалката на стенния телефон при четвъртото му иззвъняване.
След моето „ало“ женски глас попита:
— Мистър Лукас?
— Да.
— От кантората на Франк Сайз ми дадоха вашия номер. — Глас на млада жена, помислих си аз, не повече от двайсет и пет, но вероятно по-близо до двайсетте.
— С какво мога да ви услужа?
— Казвам се Каролин Еймс. Аз съм дъщерята на Робърт Еймс.
— Да, мис Еймс.
— Разпитвали сте из града за баща ми. — Не прозвуча като обвинение, а като тъжна констатация на един факт. Ако трябваше да съобщи, че кученцето й е умряло миналата нощ, навярно щеше да го каже със същия глас.
— Да, разпитвах за някои неща — рекох аз. — Всъщност бих искал и на вас да задам някои въпроси.
Последва кратка пауза и после тя каза:
— Вие честен човек ли сте, мистър Лукас?
— Донякъде — отвърнах след малко. Трябваше ми време, за да размисля, защото никой не беше ми задавал въпроса по този начин.
— Ако разберете истината за баща ми, ще пишете ли за това?
— Да — този път без никакво колебание отвърнах аз, — ще пиша.
— Франк Сайз ще я отпечата ли?
— Да, почти съм сигурен.
— Дори ако с това се окаже, че е лъжец?
— Имате предвид Сайз?
— Да.
— Той обикновено си признава, когато е сбъркал. И даже го прави с радост.
— Това не са весели неща.
— Не са — казах аз. — Сигурно.
Настъпи нова пауза и когато тя заговори, думите й прозвучаха така, сякаш ги четеше или са били старателно заучени, само че не я биваше много за актриса.
— Разполагам с някои сведения, които ще докажат, че баща ми е станал жертва на обстоятелствата. Има доказателства, записани на магнетофон, и друг писмен материал, включващ изложение от петдесет страници, което написах сама. За да спася доброто име на баща си и за да бъдат наказани истинските виновници, аз съм готова да ви предам тези материали днес в три часа следобед.
Записва, помислих си аз, и реших да бъда също толкова предпазлив и официален.
— Аз съм готов да приема описаните от вас материали. Къде да се срещнем?
Тя спомена името на едно кафене на Кънетикът Авеню, недалече от Шорам.
— Навън ли? — попитах аз.
— Да, навън. Предпочитам на съвсем публично място.
— Как ще ви позная?
Описа ми накратко как изглежда и добави:
— Ще нося зелено дипломатическо куфарче. — После затвори телефона.
Онова невидимо присъствие и майка на детето се появи и взе да бърше овесената каша, която Мартин Ръдърфорд Хил бе разсипал на пода. Детето наблюдаваше как Сара Хил почиства пода, усмихна се, когато тя свърши, и каза гу-гу.
— Ще гукаме после — рече тя, като се изправи. — Кой спечели? — обърна се тя към мене. — Проклетото хлапе или проклетият котарак?
— Реми.
— Е, изял е по-голямата част.
— Нямаше да се раздели с кашата, ако беше още гладен.
— Искаш ли още кафе? — попита тя.
— Да, ако обичаш.
Сара Хил ми наля една чаша, после и на себе си. Седна до кръглата кленова масичка, опря лакти на нея, като хвана с две ръце чашата си, и над ръба й впери поглед в градината, която се виждаше през отворената остъклена врата. Градината, съвсем тясна и дълга, бе нейно владение — кучешкият дрян и азалиите бяха цъфнали и грабваха вниманието. Розите щяха да разцъфнат по-късно, през юни, но две лехи с късни жълти нарциси все още следваха с главички пътя на слънцето. Нямаше трева, само цветя и храсти, и една настлана с тухли пътечка, която силно криволичеше, без особено да бърза да те изведе нанякъде. Три високи стари бряста осигуряваха сянка и известно достолепие. Градината изглеждаше малко дива и някак неподредена, без план, а Сара Хил се беше потрудила доста, за да постигне това.