— Все пак моята хипотеза за двойното убийство има страшно сериозен аргумент.
— Така е — каза Дейн. — На никой не му се е искало тя да ни съобщи онова, което се канеше да ни съобщи.
— На първо място това е Кони Мизъл.
— Но тя си има доста добро алиби — рече Дейн.
— Какво е то?
— Беше с мен.
— Добро алиби наистина — казах аз.
— Пропуснахте един човек, когото също можем да наредим сред заподозрените — рече Дейн.
— Никого не съм пропуснал — отвърнах аз. — Ще стигна и до него.
— Сенатора ли?
— Именно. Както казвате, изглежда, има нещо толкова ужасно в миналото му, че е готов да понесе всичко, дори смъртта на дъщеря си, само и само да запази тайната. Ами да допуснем, че по някакъв начин жена му е открила това ужасно нещо.
— Как? — попита Дейн.
— За бога, не знам как, но да речем, че е разбрала. Може да се е обадила на своя не съвсем бивш съпруг и да е казала, че има намерение да го издаде. Той скочил в олдсмобила, пристигнал тук, изненадал ги в леглото и ги застрелял, раздавайки правосъдие по неписаните закони.
— О, Лукас, по дяволите!
Вдигнах рамене.
— Все пак това е хипотеза, макар да не я бива много. Както разбирам, вие сте твърдо за убийство и самоубийство.
— Може би — рече Дейн. — Но след като дадохте идеята, мисля, че сенаторът е имал много сериозен мотив.
— Какъв?
— Към осемнайсет милиона долара. Сега, когато дъщерята е мъртва, той остава единствен наследник на жена си.
24.
Пръв пристигна помощник-шерифът. Беше сух мъж с изпито лице и светлосиви очи, които не изглеждаха особено весели. Попита ни за имената, записа си ги старателно, после отиде да разгледа труповете.
— Това приятелче отиваше право на бесилото, а? — рече той, след което почти не продума, докато не пристигна шерифът.
Шерифът изглеждаше към петдесетте и това явно не му беше първото убийство. Бе грамаден мъж, по-висок от мене и един път и половина по-дебел, имаше квадратно простодушно лице и малки, проницателни кафяви очи, от които едва ли можеше да убегне нещо. Водеше екипа си от експерти и след като огледа всичко и претърси къщата, ни повика с Дейн в кухнята.
Оставих Дейн да говори повече и той разказа всичко като свидетел с професионален опит. Реших, че говори много по-добре, отколкото пише. Шерифът изслуша Дейн, а после и мене. Слушаше търпеливо с точно толкова интерес, колкото да ни накара да говорим. Когато свършихме, той погледна към Дейн и рече:
— Значи смятате, че е убийство и самоубийство, а?
— На такова прилича — каза Дейн.
— Хубаво ще бъде, ако е така.
— Вие не сте ли на същото мнение?
— Не съм казал такова нещо, мистър Дейн. На това семейство му се насъбра много, нали? — Той не изчака отговора. — Учудвам се, мистър Лукас, че още не сте позвънили на Франк Сайз — това е „мълния“.
— Той не си пада по такива новини — отвърнах аз.
— Може и да е така — рече шерифът, — но сигурно някои други ще се заинтересуват. Когато се разчуе, от „Балтимор Сън“ ще пристигнат веднага. И от „Вашингтон Пост“. От телевизията. От радиото. Няма да се изненадам, ако това не бъде сензацията на вечерните новини — Уолтър Кронкайт и другите там. Съпругата на бивш сенатор и нейният… м-м, не знам какъв си… намерени убити. От това ще излезе добър материал.
— Сигурно — рекох аз, защото шерифът гледаше мен, сякаш чакаше потвържденията.
— Разбира се, ако е убийство — самоубийство, както казва мистър Дейн, от това няма да излезе нищо интересно, нали? Искам да кажа, пак ще бъде сензация, но само за ден-два.
— Значи няма да бъде убийство — самоубийство, така ли? — обадих се аз.
— Е, не веднага, мистър Лукас. Не, докато не извърша пълно разследване, не се запозная с доклада на следователя и не чуя мнението на експертите. Искам да кажа, че не бива да бързаме със заключенията си, когато богатите почнат да се избиват наоколо. На другите богаташи може да не им хареса.
— Тази година няма избори, нали? — рекох аз.
Шерифът се ухили.