Выбрать главу

— Не, миналата година имаше. Спечелих с мнозинство, така да се каже. Спечелих толкова гласове може да се каже, че ми дадоха мандат, ако на шерифите въобще дават мандат. Мисля, че биха могли да ми дадат все пак — за поддържане на реда и законността, нали?

— Не виждам защо да не ви дадат — казах аз.

— Днес ще ви трябваме ли още? — попита Дейн.

Шерифът се замисли.

— Не, мисля, че не. Но трябва да наминете утре или вдругиден и да дадете писмени показания. Дотогава може да ми хрумнат още някои въпроси. — Той замълча за момент, а умните му кафяви очи се плъзнаха по лицата ни. — Или да се сетите за нещо, което сте забравили да ми кажете.

— До скоро виждане, шерифе — рече Дейн.

— И още нещо — каза шерифът. — Някой от вас знае ли кой от окръг Колумбия разследва убийството на малката Еймс и на приятеля й.

— В отдел „Убийства“ ли? — попитах аз.

— Да.

— Синкфилд — отвърнах аз. — Дейвид Синкфилд. Лейтенант.

— Приятелят на момичето беше негър, нали?

— Бяла майка, черен баща — рекох аз.

— Мислите ли, че този лейтенант Синкфилд ще се заинтересува, ако му телефонирам и му съобщя какво става тук?

— Мисля, че ще ви бъде безкрайно благодарен — казах аз.

Обратното пътуване до Вашингтон с Дейн на волана не беше ни по-добро, ни по-лошо. Сега не говорехме много. Но този път му бях почти благодарен за отвратителното каране. То отвличаше мисълта ми от онзи израз на лека изненада, изписан върху лицето на мъртвата Луиз Еймс.

Хвърлих поглед към Артър Дейн. Повече от всякога имаше вид на банкер. Седеше тежко и отпуснато зад кормилото, с разкопчано сако и изхвръкнало шкембе. Бе преметнал небрежно дясната си ръка върху облегалото на седалката. С двата пръста на лявата си ръка управляваше волана при скорост 75 мили в час. Бях сигурен, че ако спука гума, Дейн ще настъпи автоматичните спирачки, ще завърти кормилото в погрешна посока и сигурно ще се преобърнем седем пъти, и ако някой от нас остане жив, няма да може да излезе от колата, защото вратите ще заядат, а автоматичните прозорци няма да се отворят.

— Досега не сте ли убили някого? — попитах аз.

Той ме погледна. Зелените му очи отново се откъснаха от пътя за твърде дълго време.

— Какво искате да кажете?

— С вашето каране — рекох аз.

— Дори не съм имал произшествие.

— Трудно ми е да повярвам.

— Не ви ли харесва моето каране?

— Мисля, че е отвратително.

Дейн замълча. Помислих си, че се нацупи. Хвана кормилото с две ръце.

— Научих се да карам едва на двайсет и пет години. Повечето хора се научават по-рано.

— А вие защо не се научихте по-рано?

— Защото — отвърна той спокойно — преди това не можех да си позволя да имам кола.

— А сега карате кадилак — казах аз.

— От малките.

— Мога ли да ви задам едни личен въпрос? На Франк Сайз му харесват личните въпроси.

— Не ме е грижа какво му харесва на Франк Сайз, но можете да питате. Все пак не знам дали ще ви отговоря.

— Колко пари спечелихте от случая Еймс?

Дейн помълча. Накрая рече:

— Защо да не ви кажа? Условието беше твърд хонорар, двайсет хиляди на месец — в предплата.

— Значи към четиридесет хиляди долара, нали?

— Точно така.

— Мислите ли, че мисис Еймс получи онова, за което е платила?

Той отново ме погледна. Аз вперих очи в пътя, готов да сграбча кормилото.

— Ще го получи, когато свърша със случая.

— Мислех, че вече сте приключили.

Той поклати глава.

— Промених решението си.

— Защо?

— Поради две причини отвърна той. Първата е, че искам да разбера какво толкова ужасно има в миналото на сенатора.

— А другата причина?

— Другата причина е, че не обичам да връщам пари, а на мене ми е платено до края на месеца.

Във Вашингтон влязохме по Ню Йорк Авеню и аз накарах Дейн да ме остави на Седма улица. Беше почти шест часът. На ъгъла на Седма и Ню Йорк Авеню има магазин за алкохолни напитки, влязох вътре и купих бутилка шотландско уиски — този път „Блек енд Уайт“. Мушнах бутилката в задния си джоб, излязох, махнах на едно такси да спре и казах на шофьора да ме откара до Вашингтонския болничен център на Ървинг Стрийт.

На регистратурата ми дадоха малка карта и без особени затруднения открих отделение Р-1. Отделението имаше двойна врата, която беше заключена. Вратата беше от дебело стъкло, защитено от двете страни със стоманена мрежа. През стъклата и стоманената мрежа се виждаше дълъг коридор. По него сновяха хора, някои бяха с обикновени дрехи, други по халати и пижами. До вратата имаше звънец и аз го натиснах.